— От това, че се мъча да си го преведа. То е нещо като порив и вдъхновение. Один придава светлина и мощ на героичните действия, също както поезията, войната и мъдростта.
— Колко ти завиждам!
— На мен?
— Бих искала да съм начетена колкото теб.
— Защо?
— За да разказвам истории на Гунар.
Мерицел ми поверяваше страховете си, несигурността си. Можех да откажа да ги слушам, но нейните слаби места бяха мои предимства. Държах се като мръсен паяк, който привлича към мрежата си нещастна пеперуда, за да я залови.
— Харесват ли му историите?
— Знае много истории, а понякога се чувствам малко глупаво до него. Аз умея само да рисувам.
Мерицел се сви до мен като малко момиченце. Прегърнах я.
— Много ли го обичаш?
— Ако Гунар ме остави, ще умра.
Решителността в гласа й ме уплаши.
— Не драматизирай.
Мерицел ме погледна с онези нейни очи с жълти точици като на цветенце.
— Бих умряла от мъка.
Представих си я безжизнена, бяла като платно, обезкървена от скръб.
— Не говори глупости.
— Не са глупости. Когато майка ми почина, започнах да слабея и слабея, докато не станах само кожа и кости. За малко да умра, вкараха ме в болница и ме сложиха на системи. Продължих да живея по задължение, докато не срещнах Гунар. С него ми се върна желанието за живот.
Представих си го и гледката ме покърти със сила далеч по-голяма от всичко изречено преди това и в мен се надигна абсурдното чувство да защитавам по-слабия. В този момент се почувствах съпричастна с болката на Мерицел и неизмерно по-силна от нея, за да се изправя пред нещастието. Аз, просветената магьосница, можех да преодолея липсата на Гунар по-лесно и по-безболезнено, отколкото крехката Мерицел. Бях обучена да живея без мъж, като майка си, като леля си, като толкова други Омар. Аз не бих умряла от мъка. Бих изпитала ярост и гняв, бих крещяла, но не бих загубила желанието си за живот.
Реших да поема този товар на гърба си.
— Той няма да те изостави.
— Откъде знаеш?
— Няма да му позволя да го направи.
Мерицел беше възхитена.
— Невероятна си. Толкова смела и дръзка.
И не проумях, че току-що бях дала дума на съперницата си. Тя ме хвана за ръцете.
— Ще говориш ли с него?
Тогава започнах да схващам.
— Искаш да говоря с Гунар?
Мерицел кимна и ме прегърна.
— Снощи се върна на купона много късно и беше някак далечен, студен…
Изтръпнах. Дали Мерицел не се досещаше какво се бе случило между мен и Гунар? Дали не ме изпитваше, или ми залагаше капан? Дали наистина ме молеше да й посреднича в любовта? Мен, натрапницата?
— Каза ли ти нещо?
Мерицел потвърди:
— Че карал дълго време, че мислил много и че може би сме избързали.
Притиснах ръка към сърцето си. Толкова силно биеше, че нямаше как Мерицел да не го чуе. Кънтеше. Блъскаше в гърдите ми и сякаш напираше да изскочи от устата ми.
Гунар предпочиташе мен и ме обичаше.
Но… Ами аз? Какво щях да правя със съзнанието, че лишавам приятелката си от единственото, което я е съживило след смъртта на майка й?
Борех се между дълга и желанието. Но се успокоявах с мисълта, че съдбата чрез Мерицел ми поднасяше възможността да действам като истинска Омар и да поправя грешката си. Не трябваше да въздействам върху волята на Гунар с пръчицата си. Не трябваше да му предлагам любовния еликсир. Играх нечестно и постигнах любовта си с непозволени средства, използвайки черна магия. И изведнъж ми се изясни всичко. Бях изживяла прекрасна любовна нощ, но тя бе открадната. По право принадлежеше на Мерицел. Щях да й я върна и така аз щях да възстановя душевния си мир, а тя — стабилността.
По настояване на Мерицел се обадих на Гунар и се разбрахме да се видим някъде, където можем спокойно да поговорим. Гунар ме покани у тях.
Понякога нещата не са толкова прости и лесни, колкото изглеждат при планирането им.
Гунар живееше сам в уютен лофт, с под от брезови дъски и стени целите в рафтове, претъпкани с книги.