Отвори ми небрежно облечен в дънки, носеше сандали и незакопчана карирана риза с навити над лакътя ръкави, откриващи здравите му ръце, покрити с руси косми. Обгърна ме през кръста с дясната си ръка и ме притисна към себе си, докато с лявата затваряше вратата зад мен. Краката ми омекнаха, а погледът ми се замъгли. Намерението ми да го изпратя отново в обятията на Мерицел изчезна като дим. Без дума да си кажем, жадно сляхме устни. Чух го само да прошепва, докато ме вдигаше на ръце, че е имал hamindje, че ме е срещнал. После разбрах, че е искал да каже „късмет“.
Късмет?
Гунар се смяташе за късметлия, затова че се е влюбил в мен. Мерицел се смяташе за късметлийка, затова че ми е приятелка. А аз ги обичах и двамата и отказвах да се отрека както от единия, така и от другия. Деметер щеше да го приеме като израз на ненаситността ми да удовлетворявам собствените си желания, леля Криселда би го кръстила „лакомия“ а братовчедка ми Лето би го нарекла „каприз“. Знаех как щяха да реагират и се чувствах ужасно.
Колко грешки допускаме! Колко нещастници прегазваме по пътя си в лудата ни надпревара да оцелеем.
Бях принудена да нараня или единия, или другия, а най-лошото, най-сложното в тази ситуация беше, че трябваше да реша сама проблема. Не можех да разчитам нито на Деметер, нито на клана. Бях ги предала. Непозволеното използване на магия беше тежко провинение, което се наказваше много строго.
За момента бях решила да опипам почвата.
Когато излизах от Гунар, горещо го помолих да не казва нищо на Мерицел за връзката ни, да я запазим в тайна, докато тя не бъде готова да я приеме.
Гунар ме ухапа по врата. Обхвана главата ми с грамадните си ръце и ме принуди да го погледна.
— Не обичам да лъжа.
Сините му очи проблясваха. Накара ме да се почувствам зле.
— Не те моля да лъжеш, а да не й казваш истината.
Гунар възрази:
— Не мога. За мен истината стои на първо място. По нашия край предателството е недопустимо.
Караше ме да се чувствам като долен червей, но страхът ми да се изправя пред болката на Мерицел ме накара да настоявам:
— Не те карам да станеш предател, а те моля да не казваш нищо. Остави аз да говоря с нея и…
— И да удължиш страданието й — отсъди Гунар с точност.
Знаех, че съм права и че понякога истината наранява като острие, за разлика от времето, което спомага болката да премине. Затова настоях:
— В момента Мерицел копнее за любовта ти и ако я отнемеш внезапно, ще остане без въздух. Трябва малко по малко да свикне без теб.
Гунар беше твърдоглав.
— По-добре ужасен край, отколкото ужас безкрай. Ако отсечеш ръката с един удар, ще те боли по-малко, отколкото ако я режеш бавно с тъп меч.
Военните му метафори ме плашеха. Моят викинг беше поривист и лоялен, но ако размахаше сабята на истината с яростта на разгневен берсекер, то би разбил на парченца сърцето на горката Мерицел.
— Умолявам те, направи го заради мен. Не ме споменавай и се отдръпни постепенно от Мерицел.
И той отстъпи.
Пред Мерицел излязох с версията, че Гунар изживява болезнено носталгията си по родината и се колебае дали да се установи на средиземноморска земя, или да се върне към северните мъгли и ледове, откъдето идваше; че иска да вземе бързо решение, но без да замесва никого.
Мерицел учудена примигна.
— И защо не ми е казал?
— За да не те тревожи.
— Нелепо е.
— Мъжете са доста нелепи.
Мерицел се усмихна.
— Ако иска да се върне в Исландия, ще го придружа.
Останах като гръмната.
— Луда ли си? Смразяващ вятър, дълга зима, вечна нощ…
— И какво от това?
— Ще увехнеш като перуника в хладилник. Не можеш да се присадиш на друга географска ширина, на друг климат.
— Бъркаш, родила съм се в долината на Ордино, моята земя са Пиренеите.
Макар че изглеждаше нежна като парниково цвете, беше вярно. Беше израснала по планините, сред снега и ниските температури. Сигурно се е научила да кара ски, преди да проходи, и си е играла с шейната в двора на училището.
— Ами езикът? Никога няма да свикнеш с езика.
— Много ли е труден?
— Меко казано труден: скандинавски с влияние от немския и английския.
Мерицел пребледня. Бях открила ахилесовата й пета.
— Трудно ми се удават езиците.