И от прекаленото обмисляне на стресиращи ситуации накрая се изнерви толкова, че си поряза пръста. Селене веднага й се притече на помощ, за да я превърже и да спре кръвта.
— Подай ми ножа. Ще е по-добре само да намажеш хляба с домат1.
Селене донесе купата с домати и застана до Анаид. Двете запретнаха ръкави и рамо до рамо заработиха с премерени и съгласувани движения, като на конвейер. Селене режеше хляба на филийки, Анаид го намазваше с домат и после го овкусяваше с олио и сол, както я беше учила майка й от малка, за да придаде по-добър вкус на сандвичите. Накрая го поставяше върху подноса.
— Хубава ли съм така? — осмели се да попита внезапно Анаид.
— Изглеждаш ми различна.
— Гримирала съм се. По-точно казано, гримира ме Клодия, но се чувствам странно с тази черна очна линия и блестящи клепачи.
— Ами изчисти се.
— Значи не ти харесва?
— Не трябва да ти пука какво ми харесва или не на мен. Ти трябва сама да се харесваш. Останалите ще открият красотата ти, дори и да не си гримирана.
— Не е лесно.
— Знам. Важно е да се пробва от всичко.
Анаид винаги се задоволяваше с малко, ала сега се възмути от свойския начин, по който майка й се отнасяше към нейния проблем. Беше нещо като да го омаловажи.
— Моля те, мамо, ти нямаш представа.
— От какво?
— От това, което чувствам, от това, колко съм изнервена.
— Заради жезъла ли?
— Даа…
— Знам, отговорността е прекалено голяма, но аз няма да те оставя сама.
— Къде ще отидем?
— Не мога да ти кажа. Ще тръгнем на път двете заедно и не знам колко ще трае пътуването.
— Но аз бих предпочела да си остана тук, с приятелите. Наистина ли се налага да ходим? Няма ли да е достатъчно да направим заклинание за защита?
Селене замълча. Думите на Анаид я връщаха към болезнен спомен.
— Разбирам какво ти е. Разбирам колко ти е трудно да приемеш, че на твоята възраст трябва да загърбиш интересите си заради доброто на общността ни.
Анаид кимна в знак на съгласие. Беше го формулирала перфектно.
— И не е само това. Тази нощ е много важна за мен и ме е страх да не стана за посмешище.
— Ама че глупост! — поклати неодобрително глава Селене.
— Глупост ли? — обиди се Анаид. — Нямаш представа какво е да си на петнайсет години и да се появяваш за първи път в общество.
Селене застана с ръце на кръста. Беше прелестна и много млада, за да е майка на Анаид.
— Какво си мислиш, че винаги съм била на трийсет и три години ли?
И Анаид си даде сметка, че бе изрекла пълна глупост.
— Извинявай. Исках да кажа, че винаги съм била странна птица, различна.
— И аз бях като теб.
На Анаид не й се вярваше. Селене беше дръзка, решителна, съблазнителна, сигурна в себе си. И дума не можеше да става за сравнение.
— Ти? Да бе, да.
— Ами, разбира се, на всички магьосници Омар детството ни протича под наблюдение и строг контрол. Пубертетът ни е травмиращ, а младостта ни е трудна. Не сме свободни и обикновени простосмъртни.
Анаид мислено извади известно количество годинки от възрастта на майка си и без никакво усилие си я представи като млада — дръзка и самоуверена.
— Твърде различни сме с тебе.
— Възможно е, но това не означава, че не знам какво е да си влюбена, да мразиш майка си, да те е страх от отговорността, да нямаш желание да си магьосница или да искаш да умреш от мъка. Винаги съм мечтала да съм простосмъртна.
Изведнъж Анаид почувства огромно любопитство към тази Селене, която никога не бе познавала, но можеше да я предусети и да си я представи.
— Искала си да бъдеш обикновена простосмъртна?
— Това бе моята драма… или моят късмет.
— Мамо, кога бе твоето първо тържество?
Селене си прехапа устните.
— Преди много време, но си го спомням, сякаш беше вчера.
— Беше ли важно за теб?
Селене разтърка леко очи с ръкава на ризата си. Беше усетила внезапно парене.
— Там започна всичко, на това тържество се решиха много важни и съдбовни за живота ми неща.
1
Томатека — питка или традиционен хляб, разпространен в Каталуния и Валенсия. Приготвя се, като доматите се натриват с кръгови движения върху нарязания хляб, докато не го напоят хубаво. — Б.пр.