— Ще ми се тези три баби да се махнат — оплака се той. — Искам да те целуна, Сали Каръл.
— Аз също.
Те изчакаха нетърпеливо, докато трите приведени фигури си отидоха, и тя го целуна, и небето сякаш се загуби, и всичките й усмивки и сълзи изчезнаха в унеса на безконечните мигове.
После те си тръгнаха бавно заедно, а на ъглите здрачът играеше на дама с края на деня.
— Ще дойдеш някъде в средата на януари — каза той — и ще останеш най-малко месец. Ще бъде разкошно. В разгара на зимния карнавал и ако наистина не си виждала истински сняг, това ще бъде страната на феите за теб. Ще караме кънки и ски, ще се спускаме с тобоганя и шейни, ще има всякакви факелни шествия на снегоходки. Такива не е имало от години, така че ще ги направят за чудо и приказ.
— Ще ми бъде ли студено, Хари? — попита неочаквано тя.
— Няма, разбира се. Може да ти замръзне нослето, но няма да трепериш от студ. Там студът е здрав и сух.
— Мисля, че аз съм лятно дете. И не обичам студа, който не съм видяла.
Тя спря да говори и двамата замълчаха за минута.
— Сали Каръл — каза много бавно той, — какво ще кажеш, ако се оженим през март?
— Ще кажа, че те обичам.
— Март?
— Март, Хари.
III
В спалния вагон през цялата нощ беше много студено. Тя позвъни на прислужника да й донесе още едно одеяло и когато той не успя да намери, Сали напразно се опита да се свие в дъното на леглото и да поспи няколко часа, като се покри със завивките на два ката. Искаше сутринта да изглежда в най-хубавия си вид.
Тя стана в шест часа, навлече с неудобство дрехите си и се отправи към вагон-ресторанта за чаша кафе. Снегът бе проникнал в покритите платформи и застлал пода с хлъзгава корица. Интригуващ беше този сняг, пропълзяваше навсякъде. Дъхът й беше съвсем видим и тя духаше във въздуха с наивно удоволствие. Седнала в ресторанта, Сали се взираше през прозореца в белите хълмове и долини, в пръснатите борове, всеки техен клош беше зелен поднос със студени лакомства от сняг. Понякога прелетяваше уединена фермерска къща, грозна, студена и самотна върху бялата пустош; и при всяка от тях тя изпитваше моментна хладна тръпка на състрадание към душите, затворени вътре в очакване на пролетта.
Когато напусна ресторанта и с олюляване се отправи обратно към спалния вагон, Сали почувствува, че в нея се надига изблик на енергия, и се почуди дали това не бе ободряващото въздействие на въздуха, за което й бе говорил Хари. Това беше Северът, Северът… нейната нова страна сега!
запя тя, екзалтирана, на себе си.
— Какво има? — попита учтиво прислужникът.
— Казах: „Изчеткайте ме!“
Дългите жици на телеграфните стълбове са удвоиха, две железопътни линии затичаха край влака… три… четири… появи се непрекъснат ред от къщи с бели покриви, мярна се трамвай със заскрежени прозорци и улици… още улици, и най-после градът.
Тя се спря за миг замаяна на заледената гара, преди да види три фигури, загърнати в кожи, да се спускат към нея.
— Ето я там!
— О, Сали Каръл!
Сали Каръл пусна пътната си чанта.
— Здравейте!
Едно смътно познато леденостудено лице я целуна и после тя се намери сред група хора и всички сякаш изпускаха големи облаци гъст дим. Тя започна да се ръкува. Там бяха Гордън, нисичък, енергичен трийсетгодишен мъж, който приличаше на очукан любителски модел на Хари, а също и жена му Майра, апатична дама, с коса като лен, под кожена автомобилна шапка. Почти веднага Сали Каръл помисли, че прилича на скандинавка. Един весел шофьор взе чантата й и сред откъслечни полуфрази в възклицания те забързаха вкупом към изхода.
Озоваха се в лимузина, понесла се през редица криви и заснежени улици, където десетки момченца се бяха хванали с шейните си зад бакалски товарни коли и автомобили.
— О! — извика Сали Каръл. — И аз искам така! Може ли, Хари?
— Това е за деца. Но и ние бихме могли…
— Прилича ми на цирк — каза тя със съжаление.
Домът беше безразборно строена дървена къща върху бяла издатина от сняг, където се срещна с едър, посивял мъж, който й хареса, и с дама, приличаща на яйце. Дамата я целуна — това бяха родителите на Хари. Измина един задъхан, неописуем час, изпълнен с откъслечни фрази, топла вода, бекон с яйца и пълен безпорядък; след това тя се намери сама с Хари в библиотеката и попита дали може да запуши.
Стаята бе голяма, с мадона над камината и редове, редове от книги, подвързани в светло и тъмно злато и лъскаво червено. Всички столове имаха малки квадратни дантелени покривчици, на които можеш да облегнеш главата си, канапето бе удобно, а книгите, изглежда, бяха четени… някои… И Сали за момент си представи старата опърпана библиотека у тях, с бащините й огромни медицински книги, трите маслени портрета на чичовците й, овехтелия диван, все поправян вече четирийсет години, но още достатъчно луксозен, за да помечтаеш в него. Тази стая й се стори нито привлекателна, нито интересна. Тя беше просто стая с доста скъпи вещи, не по-стари от петнайсет години.