— Губим точка — каза тя все още усмихната.
— Ако съдим по панталоните, сигурно е южняк — предположи Хари закачливо.
— Защо, Хари?
Изненадата в погледа й, изглежда, го подразни.
— Тези проклети южняци.
В очите на Сали Каръл пламнаха огънчета.
— Не ги наричай така!
— Съжалявам, мила — каза Хари, но в извинението му личеше злост, — ти знаеш какво мисля за тях. Те са един вид дегенерати, съвсем не приличат на старите южняци. Живели са толкова дълго с негрите, че са станали мързеливи и некадърни.
— Млъкни, Хари! — извика гневно тя. — Не са такива! Може би са мързеливи, всеки би станал мързелив при този климат, но те са моите най-добри приятели и аз не мога да слушам да ги критикуват по такъв необоснован начин. Някои от тях са най-прекрасните хора на света.
— О, знам. Нищо им няма, като дойдат да учат в колежите на Севера, но от всяка окаяна, лошо облечена и мръсна сбирщина, която съм виждал, най-противни са южняците от малките градчета.
Сали Каръл стискаше до болка пръстите си в ръкавиците и хапеше яростно устни.
— Ето — продължи Хари, — в моя клас в Ню Хейвън имаше един и ние мислехме, че най-после сме открили истинския тип южняшки аристократ, но се оказа, че той не е никакъв аристократ, а просто син на политически авантюрист от Севера, собственик на целия памук край Мобийл.
— Един южняк не би говорил така, както говориш ти сега — каза тя спокойно.
— Липсва им енергията!
— Или нещо друго.
— Извинявай, Сали Каръл, но от теб самата съм чувал, че ти никога не би се омъжила…
— Това е съвсем друго. Казах ти, че сега не бих искала да свържа живота си с някое от момчетата в Тарлтън, но никога не съм правила широки обобщения.
Вървяха мълчаливо.
— Вероятно бях малко груб, Сали Каръл. Съжалявам.
Тя кимна с глава, но не отговори. Пет минути по-късно те стояха в антрето и тя неочаквано го прегърна.
— О, Хари — извика тя и очите й се наляха със сълзи, — дай да се оженим следващата седмица. Страхувам се от такива избухвания, Хари. Оженим ли се, няма да е така.
Но Хари все още не можеше да преглътне вината си.
— Това ще бъде идиотско. Нали решихме за март.
Сълзите изчезнаха от очите на Сали Каръл. Лицето й се вкамени едва забележимо.
— Добре, сигурно не трябваше да го казвам.
Хари омекна.
— Скъпа малка палавница! Ела, целуни ме и да забравим.
Същата вечер, в края на оперетата, оркестърът изсвири „Дикси“ и Сали Каръл усети нещо по-силно и по-трайно от сълзите и усмивките, изпълвали душата й този ден. Тя се наведе напред и така стисна страничните облегала на креслото, че цялата поруменя.
— Ти май се развълнува, мила? — прошепна Хари. Но тя не го чу. При задушевния трепет на цигулките и вдъхновяващия ритъм на тимпаните нейните стари привидения сякаш дефилираха пред нея и изчезваха в мрака, и когато флейтите съвсем тихо свиреха и въздишаха, те бяха толкова близо, че тя би могла да им помаха за сбогом.
V
Вечерта бе особено студена. Предишния ден внезапно размразяване беше почти очистило улиците, но сега те отново се покриха с едва видим рехав снежен прашец, които се къдреше на черти от вятъра и бе превърнал по-долния слой на въздуха в красиво напудрена мъгла. Нямаше небе, само черна, зловеща палатка, покрила върха на улиците, която всъщност беше огромна настъпваща армия от снежинки, и над всичко, смразяваш, уюта на кафяво-сините отблясъци на осветените прозорци и приглушения равен ход на коня, който теглеше шейната им беше непрекъснатият, помитащ всичко северен вятър. „Мрачен град все пак — мислеше си тя, — мрачен.“
Понякога нощем и се струваше, че тук вече никой не живее, всички отдавна са си отишли, оставили осветените си къщи да бъдат погребани с времето под ледени планини. О, ако и над нейния гроб ще има сняг! Да прекара цялата дълга зима под купища сняг, там, където дори паметникът й ще бъде светла сянка на фона на светли сенки! Нейният гроб трябва да бъде гроб, осеян с цветя и къпан от слънцето и дъжда.
Тя си помисли за изолираните селски къщи, които бе видяла от влака, за живота там през дългата зима, непрекъснатата ослепителна белота през прозорците, кората, образувала се върху меките преспи сняг и накрая бавното размразяване и суровата пролет, за която й бе разказал Роджър Патън. Нейната пролет, да я загуби завинаги, с люляците и ленивата сладост, която предизвикваше в сърцето й! Тя погребваше пролетта, после щеше да погребе и нейната сладост.