Аз бях предупреден както трябва, и направих знак на съгласие. Факти… факти, създадени от фантазията на полуразстроен мозък! Това обещаваше да бъде интересно.
— Когато през 1838 година романът на Едгар По излезе от печат, аз бях в Ню Йорк… — продължи капитан Лен Гай. — Веднага заминах за Балтимор, където живееше семейството на писателя, дядото на когото е служил като генерал по време на войната за независимост. Вие допускате, надявам се, съществуването на семейство По, макар да отричате съществуването на семейство Пим?
Мълчах, предпочитайки да не прекъсвам бълнуването на моя събеседник.
— Аз проучих — продължи той, — някои подробности за живота на Едгар По. Показаха ми къщата му. Отидох да го потърся. Първо разочарование: оказа се, че той отпътувал от Америка и не можах да го видя!
Помислих си, че това наистина беше много печално, понеже Едгар По притежаваше необикновена способност за изучаване на разни видове безумия и би могъл да намери в нашия капитан един от най-интересните типове!
— За нещастие — продължи капитан Лен Гай, — аз не само не можах да видя Едгар По, но не можах да видя и Артър Гордън Пим. Този смел пионер на антарктическите страни беше умрял, както съобщаваше американският писател в края на разказа за неговите приключения. За смъртта на Пим обществото научи от вестниците.
Капитан Лен Гай казваше истината, но аз, както и всички читатели на романа, бях уверен, че съобщението за смъртта на Пим е само ловка игра на писателя. Според мен, като не е могъл или не е смеел да даде развръзката на такава необикновена творба на въображението, авторът нарочно е обявил, че трите последни глави не са му били предадени от Артър Пим, който внезапно починал при твърде плачевни обстоятелства, които той, впрочем, не съобщаваше.
— И тъй, — продължи капитан Лен Гай, — Едгар По отсъстваше, Артър Пим беше умрял, и за мен оставаше само едно: да намеря човека, който е бил спътник на Артър Пим, т.е. да намеря самия Дърк Питърз, който бил с него до последната завеса във високите ширини, откъдето и двамата се върнали… По какъв начин? Това никой не знае. Разказът не дава обяснения и по много други въпроси. Впрочем, Едгар По уверява, че Дърк Питърз би могъл да съобщи по-подробни сведения за онова, което не бе влязло в записките на Артър Пим, и при това се съобщаваше, че той живее в Илинойс. Аз без да се бавя много, заминах за Илинойс. Пристигнах в Спрингфийлд и започнах да разпитвам за този човек, метис от индианско потекло… той живееше в малкото селище Вандалия… аз отидох там…
— И навярно не го намерихте? — прекъснах го аз с усмивка.
— Второ разочарование: нямаше го там, или по-право, нямаше го вече там, мистър Джорлинг. Дърк Питърз, както се оказа още преди няколко години напуснал Илинойс и даже Съединените щати и заминал неизвестно къде. Но аз говорих във Вандалия с хора, които го познаваха и на които той разказвал своите приключения. Той обаче нито дума не беше казал за интересуващата ме развръзка, тайната за която се намира само в неговите ръце!
Какво означаваше това? Че този Дърк Питърз беше съществувал наистина… и че може би е още жив? Бях готов да се хвана на въдицата, тъй майсторски хвърлена от командира на „Халбран“! Да, малко остана да повярвам и аз!
Ето значи каква нелепа история занимаваше мозъка на нещастния капитан Лен Гай! Той бе си въобразил, че е ходил в Илинойс, че е видял във Вандалия хора, които познавали Дърк Питърз!
Не исках да противореча на капитана и се престорих, че съм повярвал на всичко, което той ми говори, дори след като добави:
— Трябва да ви е известно, мистър Джорлинг, че в романа между другото се разказва за една бутилка, в която било пъхнато запечатано писмо и което капитанът на кораба, с който заминал Артър Пим, заровил в подножието на един от хълмовете на Кергелен?
— Да, в романа става дума за това… — отговорих.
— И ето аз, при едно от последните си пътувания там, потърсих мястото, където предполагах, че е тази бутилка. Намерих я, а в нея и писмото. В това писмо се съобщаваше, че капитанът и неговият пасажер Артър Пим ще положат всички усилия, за да достигнат крайните предели на Антарктическия океан!
— Вие намерихте тази бутилка? — попитах аз силно заинтересуван.
— Да!
Внимателно погледнах своя събеседник. Той беше стигнал до положението да вярва, както повечето побъркани на една тема, в своите собствени измислици.
Исках да го накарам да ми покаже това писмо, но размислих — нима той не би могъл сам да го напише? И му отговорих: