— Наистина, много жалко, капитане, че вие не сте могъл да срещнете Дърк Питърз във Вандалия! Той поне би ви съобщил по какъв начин Артър Пим и той са се върнали от там… нали помните, в предпоследната глава, те там и двамата… пред бялата мъглива завеса… лодката им лети към бездната на водопада… в същата минута, когато пред тях застава обвита в мъгла човешка фигура… След това вече нищо… нищо, освен две линии, които се пресичат в една точка…
— Вярвайте, сър, аз самият много съжалявам, че не можах да намеря Дърк Питърз! Интересно би било да се узнае как са завършили тези необикновени приключения! Но струва ми се, че за мене е по-важно да узная съдбата на останалите.
— Останалите? — извиках аз, забравил всяка предпазливост. — За кого говорите?
— За капитана и екипажа на английския бриг, който приел Артър Пим и Дърк Питърз след ужасната катастрофа на „Гремпъс“, и който ги прекарал през полярния океан до остррв Тсалал.
— Мистър Лен Гай — забелязах аз, — навярно тези хора са загинали, едни по време на нападението на кораба, други при изкуственото срутване, устроено от туземците на Тсалал.
— Кой знае, мистър Джорлинг — възрази капитан Лен Гай с изменен от вълнение глас, — може би някой от тези нещастници е останал жив? Може би някой е успял да се спаси и да избяга от туземците?
— Във всеки случай — възразих аз, — дори и да е успял някой да се спаси, трудно е да се допусне, че е останал жив досега, тъй като оттогава са изминали повече от единадесет години!
— Сър — отговори Лен Гай, — така както Артър Пим и Дърк Питърз са намерили средства да живеят сред тези антарктически страни, защо и техните спътници, ако не са избити от туземците, да не могат да достигнат съседните острови, които са видели още по-рано, по време на пътуването си! И защо тези нещастни мои съотечественици да не могат да се настанят там? Може би някои от тях още чакат помощ.
— Това ви говори само вашето добро сърце, капитане — отговорих аз, като се мъчех да го успокоя. — Според мен, абсолютно невъзможно е…
— Невъзможно! А ако станеше такова събитие, ако съществуваше неопровержимо доказателство, че тези хора са живи, захвърлени от съдбата и чакат помощ от хората? Нима и тогава би се намерил човек, който въпреки всичко би отговорил, че е невъзможно?
С тези думи капитан Лен Гай, задушаван от ридания, се обърна към юг и сякаш се мъчеше да проникне с поглед в далечния хоризонт.
Аз неволно се питах какви необикновени обстоятелства в живота на капитана са предизвикали това силно умствено разстройство? От чувство на човеколюбив ли, стигнало до безумие, се интересуваше той от тези несъществуващи жертви на корабокрушение?
В това време капитан Лен Гай се приближи до мен, постави ръка на рамото ми и прошушна на ухото ми:
— Не, мистър Джорлинг, не! Досега никой не е казал последната дума за съдбата на екипажа на „Джейн Гай“!
Той си отиде.
„Джейн Гай“ — с това име Едгар По бе нарекъл брига, който спасил Артър Пим и Дърк Питърз от отломките на „Гремпъс“ — капитан Лен Гай произнесе това име за пръв път в края на нашия разговор.
Странно, помислих си аз, капитанът на „Джейн Гай“ също се казва Гай… и корабът е английски, както и този! Но какво заключение може да се изведе от това? Капитанът на „Джейн Гай“ никога не е съществувал, освен във въображението на Едгар По, а капитанът на „Халбран“ е жив-живеничък… И двамата имат само еднакво фамилно име Гай, което е много разпространено във Великобритания. Сега аз съм почти убеден, че именно случайното сходство на имената е повлияло на разсъдъка на нашия нещастен капитан. Той си бе въобразил, че е роднина на семейството на капитана на „Джейн Гай“. Да! Ето кое го беше довело до това състояние и защо той се измъчваше за съдбата на въображаемите пострадали пътешественици.
След един ден, на зазоряване, видяхме отляво остров Марион и вулкана на него, който се издига в южния му край, а след това отдясно се показаха и първите очертания на остров Принц Едуард.
На следния ден „Халбран“ се отправи на северозапад, към най-крайния паралел на Южното полукълбо, който трябваше да достигне, без да спира.
V
Ето кратко изложение на романа на нашия знаменит американски писател, печатан за пръв път в Ричмънд под заглавие: „ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА АРТЪР ГОРДЪН ПИМ.“
Едгар По води разказа от името на главното действащо лице. В самото начало на предисловието Артър Пим, героят на романа, разказва, че след като се върнал от Антарктическото море, той се запознал с Едгар По, който отдавна издавал списание, и му предоставил да издаде „под булото на измислица“ всички подробности за пътешествието и приключенията му.