Както е известно вече от моя разговор с капитан Лен Гай, Артър Гордън Пим се родил в Нантъкит, дето се и учил в Ню Бедфордското училище до 16-годишна възраст. След това постъпил в академия, където се сближил много със сина на капитан на кораб, Огастъс Барнард, който бил много пътешествал и през свободните часове разпалвал въображението на Артър Пим с разкази за своите пътешествия. У Артър Пим се зародил непреодолим стремеж към смелите пътешествия и почти инстинктивно влечение към неизследваната част Антарктическия пояс.
Огастъс Барнард и Артър Пим извършили първото си пътешествие на лодката „Ейриъл“, която принадлежала на семейството на последния. Вечерта на един студен октомврийски ден, и двамата малко пийнали, спускат тайно лодката, разпускат платната и смело потеглят в открито море.
Когато лодката била далеч от брега, се разразила ужасна буря. Полупияните младежи не забелязали наближаващата опасност и сладко спели, люлени от вълните. Вятърът разкъсал платната и отнесъл всички мачти. Върхът на злополучието им настъпил, когато лодката налетяла на един голям кораб, който минал над „Ейриъл“ като през треска или перце. Двамата пътешественици преживяли доста тежки минути, докато били измъкнати полумъртви на един кораб и закарани в Нантъкит.
Това приключение не охладило у младите хора страстта към пътешествията. След осем месеца една фирма изпратила кораба „Гремпъс“ на лов за китове в южните морета. За капитан на кораба бил поканен бащата на Огастъс. Синът тръгвал с него и усърдно увещавал Артър Пим да ги придружи.
Най-после Артър Пим решил да замине тайно от домашните си, а също от мистър Барнард, който, разбира се, не би го приел без съгласието на родителите. И ето Артър Пим съобщава на родителите си, че един приятел го кани за няколко дена на гости, и заминава. Той се качва на брига две денонощия преди отпътуването, промъква се незабелязано и се скрива в предварително приготвено за него от Огастъс скривалище, за което, разбира се, не е знаел нито капитан Барнард, нито някой от екипажа. Това скривалище, в което Огастъс предварително поставил дюшек, одеяло, кана вода, сухари, колбаси, кибрит и писмени принадлежности, представлявало просто сандък в трюма, който се отварял отстрани, а самият трюм бил свързан с каютата на Огастъс чрез хоризонтална врата.
Още в началото Артър Пим почувствувал люлеенето на кораба, което било поносимо докато бригът бил в пристанището, но когато корабът излязъл в открито море, станало нетърпимо. Артър излязъл от своя сандък, минал пипнешком през трюма и се опитал да отиде при своя приятел, но вратата била заключена и той трябвало да се върне.
Така минали няколко дни, а Огастъс Барнард все не се показвал. Страшната жега и задушливият въздух започнали да измъчват Артър. Той взел дори да бълнува. Напразно търсел местенце в препълнения с бъчви и всевъзможен товар трюм, където да можел да диша свободно. При един припадък му се сторило, че се намира в ноктите на лъв и от страх закрещял, но след това изгубил съзнание. После се оказало, че това на гърдите на Артър Пим не било лъв, а малкото му кученце Тигър, което Огастъс незабелязано докарал на кораба.
И тъй, затворникът имал другар. Но за нещастие докато Пим лежал в безсъзнание, кучето изпило всичката вода от каничката и когато Пим поискал да утоли жаждата си, нямало нито капка вода. С големи усилия той пак се добрал до вратата под каютата на Огастъс, обаче не можал да я отвори. Някаква тежка желязна маса била затиснала вратата и в пълно безсилие той се върнал в своя сандък.
И стопанинът, и кучето умирали от жажда. Когато веднъж Артър Пим погладил кучето, той съвсем неочаквано напипал канапче около тялото му. На това канапче било привързано парче хартия. Артър Пим бил толкова слаб, че почти умирал от изтощение и недостиг на чист въздух, но с последни усилия той взел парче фосфор, натъркал с него хартията и пред очите му се появили страшни думи, откъслек от фраза, която фосфорът осветил само за четвърт секунда: „… кръв… не излизай… от това зависи спасението на живота ти…“
Артър Пим лежал в полузабрава на своя дюшек, когато чул някакво скимтене, прекъслечно дишане… това бил Тигър, който се задъхвал, очите му горели като въглени в тъмнината, а зъбите му скърцали… бил побеснял!
Страхът удесеторил силите на Артър, той се увил с одеялото, което вече разкъсвали острите зъби на кучето, спуснал се навън от скривалището си, а вратата веднага се затворила над Тигър, който беснеел вътре.
— Артър Пим започнал да пълзи в трюма, докато му се завило свят и той паднал на един денк. В минутата, когато вече бил готов да изпусне последна въздишка, той чул, някъде наблизо да произнасят името му… до устните му била поднесена бутилка с вода, която изпил до капка.