Дотук всичко е твърде правдоподобно, макар авторът да е посгъстил боите, но в следващите глави буйната фантазия увлича поета извън пределите на действителността.
Английският кораб, прибрал Артър Пим и Дърк Питърз, скоро стигнал остров Принц Едуард, оттам островите Крозе и продължил към Кергелен, т.е. по същия път, по който се движеше „Халбран“, само че в обратна посока. Двамата спасени скоро се оправили и съвсем не мислели вече за понесените страдания. На островите Кергелен „Джейн Гай“ престоял три седмици и именно през това време капитанът на „Джейн Гай“ оставил на острова бутилката, в която неговият едноименник от „Халбран“ уж намерил писмото, в което се съобщавало за сведение на всички, че Уилям Гай имал намерение да проникне колкото е възможно по-далеч в Южния ледовит океан. На 12-и ноември корабът напуснал Кергелен и тръгнал на запад към Тристан да Куня. Там той пристигнал след две седмици, престоял една седмица и на 5-и декември тръгнал да дири островите Аврора на 53° южна ширина и 47° западна дължина, но не ги намерил.
На 12-и декември „Джейн Гай“ тръгнал към антарктическия пояс, а на 26-и от брига забелязали вече първите ледени планини над 73-ия паралел, а зад тях — непрекъснат лед.
От 1-ви януари 1828 година до 14-и януари изследователите се движили напред, пресекли полярния кръг и най-после, като заобиколили грамадно заето с лед пространство, излезли в свободно море, което им се открило под 81° южна ширина при температура на въздух 8°С над нулата, а на водата — 1°С над нулата.
До това време, както е известно, никой от мореплавателите не успял още да проникне толкова далеч зад Южния полярен кръг. Но това е нищо в сравнение с онова, което се разказва по-нататък в романа.
Чудно е това море около полюса! Наоколо не се вижда нито една ледена планина. Безброй ята птици летят из въздуха. Най-после забелязват отляво земя. Това било малко островче, което те нарекли Бенет, в чест на един от собствениците на „Джейн Гай“.
След това, разбира се, колкото по на юг се спускал корабът, толкова по-малко ставало отклонението на стрелката на компаса, и в същото време температурата на водата постепенно се повишавала при постоянно ясно небе и лек северен вятър.
След известни премеждия на 18-и януари отново била забелязана земя.
Това било пак островче, което както се оказало, принадлежало към доста голям архипелаг.
Бригът се приближил до островчето и хвърлил котва. Спуснали лодки. Артър Пим и Дърк Питърз се настанили в една от тях и първи тръгнали към брега, но съвсем неочаквано те срещнали четири лодки, пълни с въоръжени хора — „нови хора!“ — казва Артър Пим.
Тези хора били чернокожи и дрехите им били ушити от кожи на някакви черни животни. Очевидно те дори нямали понятие за „белия цвят“. Тъй че ако през зимата тук валял сняг и околните острови се сковавали в лед, то и снегът, и ледът по тези места също трябва да са били черни! Всичко това, разбира се, е само въображение!
Жителите на острова не показали враждебни намерения, а постоянно крещели следните две думи: „ана-му-му“ и „лама-лама“. Когато лодките им дошли до кораба, капитанът разрешил на предводителя на диваците Ту-уит да се изкачи на палубата на „Джейн Гай“, и той го сторил, следван от двадесет туземци. Те се любували като деца на всички неизвестни за тях чудеса на цивилизацията и очевидно считали брига за живо същество, защото гладели и милвали въжетата и бордовете. Кормчията, упътван от диваците, закарал кораба между две скали в един залив, дъното на който било покрито с черен пясък. Този остров туземците наричали Тсалал. Дърветата, животните, скалите, всичко било особено тук. Дори в ручеите течала непрозрачна течност с някакви жилки, които ако бъдат прерязани с нож, не се сливали отново…
Пътешествениците извървели цели пет километра докато стигнали до Клок-клок, главното селище на острова. Броят на жителите на това селище достигал до десет хиляди мъже, жени и деца.