През цялото време на престоя тук туземците не дали повод да се усъмнят в тяхното благоразположение към белите. Преди да отпътува капитан Уилям Гай пожелал за последен път да посети Клок-клок, но за всеки случай оставил шест души на кораба, като им заповядал да държат топовете готови, да вдигнат абордажните мрежи и да не допускат приближаването на туземна лодка до брига.
Ту-уит заедно със стотина воини повел гостите си по най-краткия път през една теснина между два хълма.
Когато стигнали до едно малко долче, което пресичало склона на единия хълм, Артър Пим се отбил за да си набере лешници, които висели на гроздове от един храст. Дърк Питърз и един матрос — Алън, последвали примера му. Когато и тримата весело тръгнали назад, внезапно силно сътресение на почвата ги повалило на земята. В същия миг с трясък се посипали парчета от скали. Нещастният Алън бил убит на място от голям куп камъни, а другите двама с голям труд се добрали до безопасния край на гористото долче, откъдето могли да видят цялата околна местност.
Било станало срутване — изкуствено срутване, устроено от туземците! Капитан Уилям Гай и двадесет и осем души моряци изчезнали, затиснати от повече от милион тонове пръст и камъни…
Цялата околност гъмжала от диваци, пристигнали от съседните острови специално за разграбването на „Джейн Гай“. Седемдесет лодки се спуснали към брига. От кораба ги посрещнали със залп от всички оръдия. Започнала жестока схватка. Туземците въпреки големите си загуби, се изкачили на кораба и го подпалили, а моряците избили. Пожарът стигнал до барутния склад, избухнал взрив, от който били убити около хиляда туземци, и толкова били ранени, а станалите се разбягали с викове: „Текели-ли! Текели-ли!“
Артър Пим и Дърк Питърз не се осмелили, разбира се, да напуснат убежището си и няколко дни се крили от туземците, докато най-после успели да се измъкнат оттам и се спуснали по склона на хълма. В същата минута били нападнати от трима диваци, но благодарение на това, че имали револвери и благодарение на необикновената сила на Дърк Питърз, четирима от туземците били убити. Петият започнал да моли за пощада и бегълците го повлекли със себе си към брега, където намерили лодка, натоварена с три големи костенурки. Двадесетина туземци се спуснали да ги гонят, но бегълците били много далече. Те скоро излезли в открито море и се отправили на юг.
Било началото на март, т.е. началото на антарктическата зима. На запад се виждали пет или шест острова, но бегълците решили да не слизат никъде без крайна нужда. Артър Пим бил уверен, че към полюса температурата постепенно ще се повишава. На предната част на лодката издигнали платно, направено от ризите на Дърк Питърз и Артър Пим. Белият цвят на ризите правел силно впечатление на пленника, който се наричал Ну-Ну.
Цели осем денонощия продължило това странно плаване с помощта на слабия северен вятър под незалязващото слънце и по съвършено спокойното море, в което не се виждало парченце лед, тъй като температурата и на въздуха, и на водата била неизменно висока още от остров Бенет.
По-нататък Артър Пим и Дърк Питърз видели нещо, което би озадачило и най-самоуверения пътешественик. На хоризонта се очертавала необятно широка преграда. Това били леки полупрозрачни пари, а над тях като корона се люлеели във въздуха дълги лъчисти ивици, подобни на тези, които изпуска северното сияние.
Силното течение неудържимо влечело леката ладийка. Тя бързо летяла по вълнуващата се повърхност на водата, която била толкова гореща, сякаш се греела на огън. Отгоре падал белезникав прах и това още повече усилвало страха на Ну-Ну, който конвулсивно отварял устни над черните си зъби.
На 9-и март дъждът от пепел значително се усилил и температурата на водата се повишила толкова, че ръката не можела да стои в нея. Огромната завеса от пара, която покривала целия южен хоризонт, приличала на някакъв огромен праг, издигащ се в небесните висини. След дванадесет дни вечният ден щял да се смени с непроницаема тъмнина…
Лодката се стремяла към водопада с неудържима бързина, причината за която изобщо не е обяснена в разказа на Артър Пим. Понякога завесата като че ли се раздирала и тогава пътешествениците виждали в този хаос някакви неясни мъгливи образи…
Над лодката в тъмнината преминавали ята гигантски птици с мъртвешка белота, които издавали един и същ тревожен вик: „Текели-ли“… Всичко това било тъй необикновено и действало тъй силно на ума на бедния дивак, че той не издържал и умрял просто от страх.
Подхваната от някаква невидима сила, лодката с шеметна бързина се хвърлила във водопада, където пред мореплавателите се отворила бездна, готова да ги погълне… Но ето, че пред тях се показала фигурата на човек с гигантски ръст… И цветът на този човек бил бял, като сняг.