Това е съдържанието на този странен роман, роден от фантазията на най-великия поет на Новия свят. С това той завършва… или по-точно не завършва. Като не е бил в състояние да измисли подходяща развръзка за такива приключения — поне на мен така ми се струва — Едгар По направил най-добре, като прекъснал разказа уж поради внезапната смърт на автора на записките. При това, сякаш за утеха на читателя, гой обещава, че ако успее да намери последните две или три глави, те непременно ще бъдат напечатани.
VI
Плаването на „Халбран“ все още продължаваше при най-благоприятни условия — морето беше спокойно и духаше попътен вятър. Ако само не се променеше времето, щяхме да изминем разстоянието от Принц Едуард до Тристан да Куня за не повече от две седмици, както предполагаше боцманът.
Трябва да отбележа, че в продължение на следващите две седмици капитанът не заговори с мен за Артър Пим. Като че ли никога не беше ми и говорил за приключенията на този герой на южните морета. Впрочем, ако той не беше се отказал от надеждата да ме убеди в истинността на това, което се разказва в романа на Едгар По, това само би доказало, че дори да не е побъркан, то във всеки случай трябва да е много ограничен човек. Не разбирах как може разумен човек да взема така на сериозно тази фантастична приказка.
Дойде 3-ти септември. Ако не ни задържеше някаква непредвидена промяна в морето, след три дни нашият кораб щеше да бъде в пристанището.
Този ден, между 10 и 11 часа сутринта, аз се разхождах по палубата от носа до кормилото и обратно. Бригът тихо се плъзгаше по едва вълнуващата се океанска повърхност. Приличаше на голяма птица — като един от гигантските албатроси, видени от Артър Пим — която с широко разперени криле носеше целия екипаж в пространството. Да, за мечтателния ум това вече не е обикновено плаване, това е летене, а трептенето на платната — махане на криле!
Джим Уест стоеше до борда с далекоглед, долепен до очите и разглеждаше някакъв предмет, който плуваше на 4–5 мили от кораба и който матросите, надвесени през борда, сочеха с пръст.
Това бе някаква неопределена маса, заемаща пространство от десетина квадратни метра, с неправилна форма и изпъкналост в средата. Тя ту се повдигаше, ту се снишаваше заедно с вълните, които се движеха на северозапад.
Аз отидох на носовата част на кораба и внимателно започнах да разглеждам загадъчния предмет.
От мястото, където бях, се чуваше отлично разговорът на моряците, които много живо се интересуваха от всичко, което можеше да се види в океана.
— Съвсем не е кит — обяви Мартин Холт. — Той досега би изхвърлил вода вече два пъти, откакто го гледаме!
— Разбира се, не може и дума да става за кит — потвърди Харди. — Може би това е скелетът на някой напуснат кораб…
— Дявол да го вземе! — изръмжа Роджърс. — Да не дава Господ да налетим на него нощем! Можеш да си разбиеш черепа и да отидеш на дъното без да се усетиш!
— Вярно — добави Дреп. — Всички тези остатъци са много по-опасни от скала, защото днес са тук, утре — там, и няма начин да се опазиш от тях! Дойде Хърлихърли.
— Какво е това според вас, боцман? — попитах го аз, когато той се облегна на мен.
Хърлихърли внимателно гледа няколко минути и понеже корабът бързо се приближаваше към предмета, той можа да определи по-лесно какво имаше пред нас.
— Според мен, мистър Джорлинг — каза боцманът, — това не прилича нито на делфин великан, нито на части от кораб, а е чисто и просто ледена буца…
— Ледена буца! — извиках аз.
— Хърлихърли казва истината — потвърди Джим Уест. — Това е парче лед, донесено тук от течението.
— Не може да бъде! — продължих аз. — Парче лед, донесено до 45-и паралел!
— Това се случва, сър — отговори лейтенантът. — Такива ледени парчета се срещат понякога на една ширина с Капщад, според думите на един френски мореплавател, капитан Блосвил, който видял ледени късове на тази ширина през 1828 година.
— Във всеки случай той трябва да се стопи скоро — произнесох аз, учуден от това, че лейтенант Джим Уест ме удостои с такъв дълъг отговор.
— Той навярно и без това е много намалял, докато е дошъл дотук — потвърди лейтенантът.
— Този къс е всичко, което е останало от ледена планина, която навярно е тежала хиляди тонове.
Капитан Лен Гай излезе в този момент от каютата си и като видя групата матроси около Джим Уест, тръгна към тях.
След няколко думи, произнесени шепнешком, лейтенантът му предаде своя далекоглед.