Лен Гай го насочи към плаващия предмет, който сега беше на по-малко от две мили разстояние от кораба, и го гледа една минута.
— Това е лед — каза той, — който за щастие се топи! „Халбран“ би могъл да получи много сериозни повреди, ако беше налетял на него през нощта.
Учуди ме вниманието, с което капитан Лен Гай наблюдаваше. Сякаш очите му не можеха да се отделят от далекогледа. Той стоеше съвсем неподвижно, като че ли беше закован за палубата. На загорялото му лице, както ми се стори, заигра подозрителна трескава червенина и от устните му се изтръгваха някакви непонятни думи.
Минаха няколко минути. „Халбран“ се движеше много бързо и ледът скоро щеше да остане зад нас.
— Обърнете към леда — каза капитан Лен Гай, без да сваля своя далекоглед.
Аз разбрах, какво ставаше в ума на този човек, под влиянието на неговата idee fixe. Това парче лед идеше от онези места, които тъй неотстъпно влечеха самия капитан… Той искаше да го види по-отблизо… може би, той дори се надяваше да намери на него някакви следи…
По заповед на Джим Уест боцманът изви кораба и го насочи към леда.
Скоро ние бяхме на по-малко от миля от него и аз можех да виждам леда вече с просто око.
Както вече казах и както забелязаха и моряците, централната издутина се топеше от всички страни. Струйки вода се стичаха в морето. През септември слънцето тук е много силно и към края на деня навярно нищо нямаше да остане от това парче лед, донесено от течението до 45-ия паралел.
Капитан Лен Гай все още продължаваше да го гледа, без да има вече нужда от далекоглед. Можеше дори да се различи някакво чуждо тяло, което малко по малко се освобождаваше при топенето на леда — тъмен предмет върху бяла повърхност.
И какво беше нашето учудване, смесено с ужас, когато видяхме отначало ръка, след това крак, после труп и накрая глава!
В един момент дори ми се стори, че този човек се движи, протяга ръце към нас.
Моряците неволно извикаха и този вик непременно би трябвало да бъде чут от човека отсреща, ако само…
Не, това не беше жив човек, а труп, и той бавно се хлъзгаше по гладката повърхност на ледения къс.
Аз гледах капитан Лен Гай. Лицето му беше бледо, като на мъртвеца върху леда.
Веднага бяха взети всички мерки, за да не оставят да падне във водата този нещастник, който, кой знае, може би още дишаше.
Спуснаха лодка. В нея се качиха боцманът и двама моряци. Джим Уест спря кораба, който застана почти неподвижен, като само се повдигаше и спускаше над големите вълни.
Аз следях с очи лодката, която внимателно се приближи до леда, подмиван от вълните.
Хърлихърли скочи върху него на такова място, което изглеждаше най-здраво, единият моряк последва примера му, а другият остана в лодката и я закрепи здраво в леда. След това боцманът и морякът се приближиха пълзешком до мъртвеца, хванаха го здраво за ръцете и краката и го занесоха в лодката.
С няколко замаха на греблата лодката се върна при кораба.
Поставиха замръзналия труп в подножието на една от мачтите. Капитан Лен Гай се приближи до него и дълго го гледа, сякаш размишляваше кой би могъл да бъде.
Това беше труп на моряк, облечен с груби дрехи. Нямаше съмнение, че смъртта му бе настъпила още преди няколко месеца, наскоро след като е бил отвлечен от леда в открития океан. Той изглеждаше не по-възрастен от четиридесет години, макар косите му да бяха побелели. Беше ужасно слаб — просто скелет, покрит с кожа. Навярно беше претърпял ужасни страдания по време на дългото пътешествие.
Капитан Лен Гай внимателно отмести замръзналите на челото на мъртвеца коси, повдигна главата му, отвори клепките, гледа дълго в мътните очи на покойника и най-после извика с ридание:
— Петерсън!… Петерсън!…
— Петерсън!… — извиках аз.
И стори ми се, че това име, макар да е много обикновено, ми напомняше нещо познато! Къде и кога бях чувал това име? Или може би го бях чел някъде?
В това време капитан Лен Гай бавно оглеждаше хоризонта и сякаш се готвеше да даде заповед да обърнат кораба на юг.
По заповед на Джим Уест боцманът бръкна в джоба на мъртвеца. Той извади от там нож, някакъв конец, празна табакера и бележник с кожена подвързия и с малък металически молив.
Капитан Лен Гай се обърна в мига, когато Хърлихърли подаваше бележника на лейтенанта, и каза:
— Дай го на мен.
В бележника бяха изписани няколко листчета, макар че написаното бе унищожено от влагата. Но на последната страница се виждаха думи, които можеха да бъдат разбрани, и можете да си представите какво вълнение ме обхвана, когато чух капитан Лен Гай да чете с треперещ глас:
— „Джейн Гай“… остров Тсалал… под 83… Там… единадесет години… капитанът… петима моряци останаха живи… Идете да ги спасите…