— Ах, мистър Джорлинг! — каза Глас, — как бих желал да се спасят Уилям Гай и неговите моряци! Те ми се видяха такива добри хора!
— „Халбран“ непременно ще отиде да ги търси веднага щом бъдат направени всички необходими поправки, защото капитан Лен Гай е роден брат на Уилям Гай…
— Вярно ли е това, мистър Джорлинг? — прекъсна ме ефрейтор Глас.
— Да!
— А знаете ли какво ще ви кажа? Аз не се познавам с капитан Лен Гай, но мога със сигурност да твърдя, че братята никак не си приличат. Най-малко не си приличат в отношението си към губернатора на Тристан да Куня.
Разбрах, че бившият ефрейтор беше много обиден от невниманието на капитана към неговата особа.
Джим Уест и моряците сами слизаха на брега. Те с необикновено усърдие бързаха да свършат с разтоварването на оловната и медната руда, която беше докарал корабът, за да натоварят хранителни припаси и прясна вода.
През цялото това време капитан Лен Гай стоеше в каютата си и дори не се качваше на палубата. През илюминатора на каютата му аз постоянно го виждах наведен над масата, покрита с географски карти и отворени книги. Излишно е да казвам, разбира се, че това бяха карти на южните области, а в книгите се разказваха пътешествията на предшествениците на „Джейн Гай“ в тайнствените области на Антарктида.
На масата лежеше една книга, сто пъти четена и препрочитана, повечето от страниците на която бяха подгънати, а на полетата й се виждаха многобройни забележки с молив.
На корицата ясно се виждаше заглавието, сякаш беше напечатано с огнени букви:
ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА АРТЪР ГОРДЪН ПИМ.
VIII
Вечерта на 8-и септември аз се сбогувах с негово превъзходителство генерал-губернатора на архипелага Тристан-да-Куня — с тази официална титла се именуваше сам Глас, бившият ефрейтор от британската артилерия.
На следния ден, много преди изгрев слънце, „Халбран“ вдигна платна.
Разбира се, аз получих от капитана позволение да остана на кораба до Фолклендските острови. Предстоеше ни 3500 мили път, за който щяха да са нужни само две седмици, ако, разбира се, времето беше благоприятно както досега. Капитан Лен Гай дори не се учуди на моята молба, като че ли тъкмо това бе очаквал. Обаче той не направи от своя страна това, което аз очаквах от него с такова нетърпение. Искаше ми се да заговори с мен за Артър Пим, а той сякаш нарочно избягваше да говори с мен за това от деня, когато нещастният Петерсън му помогна да удържи победа над мен относно книгата на Едгар По.
Цялата първа седмица пътуването мина при неизменно благоприятни условия, и ако същото хубаво време продължеше и по-нататък, ние щяхме да видим първите височини на Фолклендските острови преди края на септември. Тъй като Фолклендските острови се намират много по на юг от Тристан да Куня, бригът щеше да се спусне от 38-ия до 55-ия градус южна ширина.
Преди срещата с леда, върху който намерихме трупа на Петерсън, аз имах пълно право да се считам за човек практичен, който не се увлича от никакви фантазии, а сега изведнъж като че ли забравих кой съм и нервничех и се вълнувах както никога преди това. Тази странна нервност не ми даваше нито минута покой. Преследваха ме видения. Насън и наяве виждах пред себе си лицата на Артър Пим и неговите спътници, захвърлени сред пустините на Антарктида. У мен се яви непреодолимо желание да взема участие в експедицията на капитан Лен Гай. Сега аз мислех само за това. Всъщност съвсем нямах причини да бързам да се върна в Америка. Дали ще отсъствам шест месеца или цяла година — това ми беше съвсем безразлично. Наистина аз трябваше преди всичко да си осигуря съгласието на командира на „Халбран“…
Но какво може да има той против мене и защо да не ме смята за свой пасажер още няколко месеца? Най-после нима той не е длъжен до известна степен да ми докаже с факти, че е бил прав и даже има пълното право да ме закара насила в онези места, където се бе разиграла страшната катастрофа, която аз считах за плод на фантазията на писателя, да ми покаже остатъците от „Джейн Гай“, да ме стовари на същия остров Тсалал, съществуването на който аз така упорито отричах, да ми покаже брата си Уилям, най-после да ме постави лице срещу лице с неопровержимите факти?
Все пак реших да чакам удобния момент, когато щях да мога да поговоря с капитан Лен Гай, за да взема след това окончателно решение.
От 22-ри септември до 3-ти октомври, за дванадесет дни, ние напреднахме твърде малко. Вятърът тъй явно ни отнасяше към американския бряг, че ако не беше течението, което до известна степен помагаше на кораба да се бори с вятъра, ние по всяка вероятност вместо Фолклендските острови бихме видели Патагония.