Сутринта на 7-и август, докато лежах в леглото си в полудрямка, ме разбудиха силните викове на моя хазяин, който едновременно с това безпощадно удряше по вратата с юмруци.
— Мистър Джорлинг, събудихте ли се?
— Разбира се, мистър Аткинс, как да не се събудя, когато чукате така! Какво се е случило?
— В морето, на пет мили1 навътре в морето се вижда кораб от северозапад… Приближава към Кристмас!
— Дали не е „Халбран“? — извиках аз, като отметнах от себе си одеялото.
— Ще разберем след няколко часа, мистър Джорлинг. Всеки случай това е първият кораб през тази година и трябва да му окажем добър прием.
Облякох се за миг и тръгнах с Фенимор Аткинс към брега, откъдето пред погледа се откриваше широк хоризонт.
Времето се случи доста ясно, откритото море се беше очистило от мъглата и само студеният ветрец леко го набраздяваше.
Двадесет души, повечето риболовци, заобиколиха мистър Аткинс. По всичко личеше, че той е най-знатното и уважавано лице в целия архипелаг.
Вятърът духаше откъм морето и, така да се каже, помагаше на кораба да влезе в залива. Но поради отлива бригът не можеше да наближи пристанището, и в очакване на прилива лавираше само с помощта на долните платна.
Стоящата на брега група нетърпеливо следеше всички движения на лавиращия кораб и в същото време водеше оживен разговор или, по-правилно би било да се каже — спор. Повечето твърдяха — и това ме огорчаваше — че корабът не е „Халбран“. И само двама или трима не искаха да се съгласят с останалите. Между тях беше, разбира се, и моят хазяин.
След два часа вече нямаше място за спор. Много преди пладне „Халбран“ хвърли котва до брега на Кристмас Харбър.
Няма нужда да казвам с какъв ентусиазъм приветства моят хазяин капитана на „Халбран“, който, впрочем, не показваше голяма склонност към словоизлияния.
Четиридесет и пет годишен, здравеняк, голяма глава с прошарени коси, черни очи, блестящи като въглени под гъстите вежди, загоряло лице, свити устни, здрави бели зъби, клинообразна червеникава брадичка, силни крака и ръце — ето какъв беше капитан Лен Гай. Лицето му съвсем не беше сурово, а по-скоро беше лице на затворен в себе си човек, който без крайна необходимост не обича да посвещава чуждите хора в своите тайни. Моята догадка потвърдиха още същия ден някои от тези, които по-добре познаваха капитана от мистър Аткинс, макар че моят хазяин се считаше за негов голям приятел. А всъщност никой не можеше да се похвали, че познава добре този крайно необщителен субект.
Човекът, който ми намекна за това, и то доста прозрачно, беше не някой друг, а боцманът Хърлихърли, родом от остров Уайт. Той беше типичен морски вълк, четиридесет и четири годишен, среден на ръст, силен, набит, с разперени ръце, криви крака, кръгла като топка глава върху волска шия и такива широки гърди, че биха могли да вместят два чифта бели дробове… Да си призная, неведнъж ми мина през ума, че той има два пъти по-големи дробове от обикновените хора — сумтеше и пъхтеше като локомотив и можеше да говори по цели дни, без да млъкне. Лицето му, с цяла мрежа гънки под очите от постоянно свиване на лицевите мускули, някак насмешливо се подръпваше, и никой не би могъл да каже с увереност кога говори и кога се шегува този вечно подсмихваш се човек, който примигваше ту с едното, ту с другото око. Не казах нищо за косите му. Крайно необходимо е да спомена за кичура коса — уви, всичко на всичко един — който висеше над лявото му ухо. Изобщо боцманът беше пълна противоположност на своя командир и въпреки това те не само се разбираха, но дори бяха успели, така да се каже, да се сближат и оценят един друг. Последното, впрочем, не е чудно, понеже те плаваха заедно вече петнадесет години — отначало на брига „Пауър“, а след това през последните шест години на „Халбран“.
Щом слезе на брега, Хърлихърли веднага научи от Фенимор Аткинс, че ако Лен Гай се съгласи, аз ще стана пасажер на „Халбран“. На това основание той реши, че е в правото си да се приближи и да ме заговори, без да спазва приетите в такива случаи правила на светска вежливост. Той вече знаеше името ми и това му беше достатъчно да ме спре и да се ръкува приятелски.
— Здравейте, мистър Джорлинг.
— Здравейте, приятелю — отговорих аз. — Какво обичате?
— Да ви предложа моите услуги.
— Вашите услуги?
— Да. Научих, че искате да вземете място в „Халбран“.
— Но кой сте вие?
— Боцман Хърлихърли, както съм записан в списъка на екипажа, и верен другар на капитан Лен Гай, който твърде охотно слуша моите съвети, макар да се говори, че никога никого не слуша.
Тогава ми дойде на ум, че ще направя добре, ако се възползвам от любезното съдействие на човека, който така охотно, ми предлагаше своите услуги и очевидно никак не се съмняваше във влиянието, което имаше над капитан Лен Гай.