В десет и половина часа яростта на бурята сякаш нарасна двойно. Не исках да се връщам в каютата си и реших да се прибера в общата каюта. Капитан Лен Гай и лейтенантът разговаряха на няколко крачки от мене. В този адски тътнеж на разбушувалите се стихии те едва се чуваха добре един друг, но моряците в такива случаи отлично умееха да се разбират даже само с жестовете.
Те обърнаха внимание — същото, впрочем, забелязах и аз — че вятърът и течението отнасят брига на югоизток, където морето беше покрито с ледени блокове. Тази двойна беда не само ни отклоняваше от набелязания път, но можеше и да доведе до сблъскване с ледена планина. Люлеенето беше толкова силно, че само привикналите моряци, и то с мъка, можеха да се задържат на палубата, а върховете на мачтите едва не се допираха до водата, когато бригът лягаше на една страна.
Напред през гъстата завеса от дъжд, сняг и мъгла се виждаше бушуващото море, което особено яростно ревеше, когато се разбиваше о стръмните склонове на ледените планини, които много приличаха на крайбрежни скали.
Количеството на плаващите ледени планини постоянно се увеличаваше и това даваше надежда, че бурята ще ускори топенето и ще направи по-достъпни краищата на ледените бариери.
А сега се налагаше да се борим с вятъра и „Халбран“ трябваше да се обърне с носа си срещу него.
Матросът Дреп застана на кормилото. Капитан Лен Гай стоеше до него и следеше движението на кораба. На носа се намираше част от екипажа, готов да изпълнява заповедите на Джим Уест, а шестима моряци под командата на боцмана бяха заети с преместването на малкото триъгълно платно от задната част на кораба на мястото на бригантината.
За да се смъкне платното от средната мачта, достатъчни бяха четирима души и Джент пръв се спусна към въжената стълбичка. След него изтича Мартин Холт, нашият старши по платната. Морякът Бери и един от новите ги последваха в същата минута.
Никога не съм предполагал, че човек може да прояви толкова ловкост и изкуство, както направи това Джент. Ръцете и краката му едва се допираха до стъпалата. Като стигна до височината на дебелите насмолени въжета, с които беше привързана мачтата, той тръгна към единия край на предната рея, за да развърже края на платното. Мартин Холт отиде към другия край на реята, а двамата матроси останаха да работят по средата.
В това време бурята вилнееше с ужасна ярост. Всички въжета бяха така изопнати, че трепереха като струни и като че ли ей сега щяха да се скъсат. Аз се боях, че този страшен ураган ще разкъса дори и тези няколко платна, които не бяха прибрани, и ще ги отнесе в морето.
Изведнъж налетя една вълна и повали всичко, каквото имаше на палубата. Няколко бъчви се откъснаха и се търколиха към бордовете. Бригът тъй силно се наклони надясно, че водата нахлу през борда. Аз отхвръкнах към средната каюта и няколко минути не можех да се изправя на крака.
„Халбран“ се бе наклонил толкова силно, че краят на реята на второто платно се беше потопил на повече от метър в гребена на вълната.
Когато реята се показа от водата, оказа се, че Мартин Холт, който беше седнал на самия край на реята и довършваше работата си, бе изчезнал.
Чу се вик — това беше викът на Мартин Холт, който се блъскаше безпомощно в бушуващите вълни. Моряците се спуснаха към десния борд и започнаха да хвърлят кой въже, кой бъчва — каквото им попаднеше под ръка и за което би могъл да се хване нещастният Мартин Холт.
В мига, когато аз се изправих, видях как някаква маса прелетя във въздуха и веднага изчезна в кипящите вълни.
Нима и друг някой се беше изпуснал? Не, това беше направено доброволно… това беше подвиг на самопожертвувание.
След като бе привързал последното въже, Джент се бе спуснал по реята и се хвърлил в морето на помощ на старшия на платната.
— Двама души паднаха от кораба! — извикаха от палубата.
Да, двама. Единият от тях отиде на помощ на другия. Нима и двамата ще загинат?
Джим Уест веднага се спусна към кормилото и изви кораба на цели 12 градуса по посока на вятъра — всичко, което беше възможно да се направи за противодействие на вятъра. След това отпусна до половина едно платно и друго изопна тъй, че бригът се спря почти неподвижно.
По пенливата повърхност на морето се виждаха Мартин Холт и Джент, чиито глави се показваха от време на време над водата. Джент, със силни загребвания с ръцете, бързо се приближаваше към Мартин Холт, който беше вече на четвърт миля далече и ту изчезваше, ту се показваше като черна точка, която едва се различаваше сред вълните.