Плаването на кораба постепенно ставаше все по-трудно поради изобилните безцветни мъртвешки късове лед, покрити с гъст слой гуано. Колко мъничък изглеждаше нашият кораб в сравнение с тези необятни ледени блокове!
Плаващите ледени планини се отличаваха една от друга и по големината си, и по безкрайното разнообразие на формите. С никакви думи не може да се опише цялата прелест на картината, която наблюдавахме, когато тези големи и малки планини играеха в безредие под лъчите на обедното слънце, което отново засия ярко след разпръсването на мъглите.
Аз не слизах от палубата и с възторг се любувах на това ефектно зрелище, което тъй майсторски е описано в дневника на Артър Пим. Тук островръхи пирамиди, там куполи, закръглени като византийска църква или издигащи се нагоре, като кубетата на руска църква… По-нататък, на безоблачния фон на небето, ледените планини се очертаваха като краища на облаци, долната част на които потъваше във водата. А какво са сами по себе си облаците, ако не айсберги по небесното море?
Сега капитан Лен Гай прекарваше по-голяма част от времето си на палубата и вземаше дейно участие в командването на брига, съчетавайки безстрашието с предвидливата предпазливост.
Към 15-и декември количеството на плаващите ледове започна значително да се увеличава, а това затрудни още повече плаването. Но вятърът все още продължаваше да бъде благоприятен за нас.
Джим Уест, отчасти от просто любопитство, няколко пъти измерва минаващите край нас айсберги и се оказа, че височината им се колебаеше между 20 и 200 метра.
Аз лично напълно споделях мнението на капитан Лен Гай, че подобни маси лед могат да се образуват само на бряг, може би на бреговете на някакъв полярен континент. Но по всяка вероятност този континент беше прорязан от заливи, разсечен от морски ръкави и проливи, по които „Джейн Гай“ е могъл да стигне до остров Тсалал.
Нашите моряци, по-точно — новобранците от Фолклендските острови, гледаха почти със страх как бригът предпазливо се провираше чрез лавиране между тези движещи се маси, но старите матроси на „Халбран“ не проявяваха нито страх, нито учудване, понеже бяха успели вече добре да се запознаят с айсбергите по време на предишните си пътешествия по Ледовития океан. Впрочем, новите скоро също престанаха да се боят от близостта на ледените планини и се интересуваха от тях повече от любопитство.
Но колкото и благополучно да вървеше засега плаването, това не само не изключваше, но дори изискваше от нас да вземем всички възможни предпазни мерки, за да избегнем възможното нещастие. Джим Уест заповяда да вържат празна бъчва на върха на предната мачта, така нареченото „свраче гнездо“, и там постоянно бдеше наблюдател.
„Халбран“, ползувайки се от постоянния попътен вятър, се носеше напред доста бързо. Времето през всички тези дни беше доста топло — около 4–5°С над нулата. Но екипажът на „Халбран“ се боеше не от студа, а от гъстите мъгли, които по цели часове висяха понякога над самата повърхност на океана, покрит от плаващи ледове, и имаше опасност корабът да се сблъска с тях.
Денят 16-и декември беше особено мъчителен. Ледовете се сляха почти в едно цяло и пред нас се виждаха само тесни извънредно лъкатушни канали. А това изискваше непрекъснато лавиране на кораба и промяна на скоростта.
По четири-пет пъти се чуваше командата на лейтенанта:
— Долу платната!
— Усили хода!
През цялото време, докато продължаваше тази работа, която ангажираше всички свободни ръце, най-много се отличаваше Джент.
Този човек — моряк по душа, без да чака заповед, сам бързаше на помощ на другарите си и направо нямаше равен на себе си, когато ставаше нужда да се прехвърлят въжета на някоя буца лед и да се закрепят с помощта на котвата и макарата така, че корабът, теглен бавно от въжето, да може да обиколи препятствието. Всеки такъв случай само увеличаваше славата на Джент, когото капитан Лен Гай и целият екипаж на кораба считаха за най-добрия моряк. Но това никак не промени отношението към него от страна на другарите му, които все така продължаваха да го смятат за загадъчна личност и желаеха да разкрият неговата тайна.
Доста често се случваше Джент и Мартин Холт да се качват в една и съща лодка, за да изпълнят някое нареждане на лейтенанта повече или по-малко опасно. Ако старшият по платната даваше някаква заповед на Джент, той веднага я изпълняваше с усърдие и с обичайната си ловкост, но правеше това винаги мълчаливо, без да произнесе нито дума.
По това време „Халбран“ не можеше вече да бъде далеч от границата на ледената стена. Ако продължеше да се движи все в същата посока, скоро щеше да се наложи да търси само проход през непрекъснатата ледена маса. Но все още не я виждахме нито ние, нито наблюдателите, които седяха почти на върха на предната мачта.