— Бог ни дойде на помощ — ми каза капитан Лен Гай. — Нека го молим да ни ръководи до край.
— След седмица — отговорих аз — нашият кораб ще стигне може би до остров Тсалал.
— Да… при условие, че през цялото време духа източен вятър, мистър Джорлинг. Вие забравяте, че като се движехме по протежение на ледената стена до източната й граница, ние се отклонихме от начертания си път и сега трябва пак да се движим на запад.
— Вятърът е зад нас, капитане.
— И ние ще се възползваме от него, понеже аз твърдо съм решил непременно да се отбия на островчето Бенет. Там брат ми Уилям е слизал за пръв път. Щом намерим това островче, можем да бъдем уверени, че сме на прав път.
— Кой знае, може би ще намерим на него нови указания, капитане.
— Може би, мистър Джорлинг. Затова аз още днес ще измеря височината и ще определя точно нашето положение, а след това ще отправим брига към остров Бенет.
Разбира се, нужно беше още да се посъветваме и с най-верния пътеводител, който имахме на разположение. Имам предвид книгата на Едгар По, или по-точно, правдивия разказ на Артър Гордън Пим.
На 19-и декември ние бяхме на един градус и половина по-южно от мястото, до което „Джейн Гай“ беше достигнал едва 18 дни по-късно. Това ни даваше основание да предполагаме, че макар пътуването на „Джейн Гай“ да беше станало при доста благоприятни условия, все пак те не са били такива, каквито се паднаха на нас.
Свободното море, или по-правилно казано, морето, по което можеше да се плава, беше също такова, каквото го беше видял по всяка вероятност и братът на нашия капитан, а зад нас се разстилаше ледената планина, която се проточваше от запад към изток.
Джим Уест много се интересуваше да научи доколко верен беше разказът на Артър Пим, според който зад границата на целите ледове в този широк морски ръкав съществуваше течение, отиващо на юг. Боцманът хвърли във водата дълго въже с тежък топуз на края и след минута всички знаеха, че тук действително има южно течение, от което можеше да се възползва корабът по време на своето движение към полюса, или по-точно, към остров Тсалал.
Плаването продължаваше при най-благоприятни условия. Ние почти не бяхме принудени да заобикаляме малобройните ледени късове, които течението носеше на югозапад с бързина не повече от половин миля в час. Бригът ги задминаваше като на шега. Въпреки силния вятър Джим Уест нареди да поставят всички платна и „Халбран“ леко се плъзгаше по едва развълнуваната повърхност на морето. Ние не видяхме нито една от многобройните огромни ледени планини, които Артър Пим бе видял в тази ширина. Наистина те всички бяха започнали да се топят. Нарядко минаваха ледени късове, някои от които бяха заети от пингвини, напомнящи туристи, които се разхождат по морето на собствена яхта, а на други се виждаха черни тюлени, покриващи краищата на леда като черни пиявици. Над тази ескадра от ледове се носеха облаци от птици: буревестници, гмурци, морски лястовици, корморани и албатроси, също с черна перушина. Из водата плуваха тук-там големи медузи с най-нежни цветове, разперени като чадърчета. А от рибите, от които голямо количество наловиха любителите-моряци, считам за необходимо да спомена само за корифените, дълги един метър, със сочно месо, много приличащи на гигантски златни рибки.
На следващото утро, след спокойно прекарана нощ, в продължение на която вятърът малко спадна, боцманът се приближи до мен със сияещо жизнерадостно лице и весело ми извика:
— Добро утро, мистър Джорлинг, добро утро! Впрочем в тези южни области и то в този сезон, струва ми се, и не би могло да се пожелае добър вечер. Тук вечери не съществуват. Нито добри, нито лоши.
— Добро утро, Хърлихърли — отговорих аз, като се чувствах също в прекрасно настроение и бях готов да си побъбря с този весел събеседник.
— Е, как ви се струват тези морета, отвъд границата на целите ледове?
— Как да ви кажа — отговорих аз, — според мен те много приличат на големите езера на Швеция или Америка.
— Да, разбира се… езера, оградени с айсберги, вместо с истински планини!
— Мога още да ви кажа, боцман, че всичко това много ми харесва и аз желая само едно — нашето пътешествие да продължи все така благополучно, докато стигнем до остров Тсалал.
— А защо не и до самия полюс, мистър Джорлинг?
— Полюса! Но до полюса е много далеч, а освен това никой не знае, какво има там.
— Ще научат, когато отидат там — възрази боцманът, — и според мен това е даже единственото средство да се узнае какво става там!
— Съгласен съм, Хърлихърли. Но „Халбран“ проникна тук съвсем не с цел да открие Южния полюс. Ако капитан Лен Гай успее да намери вашите съотечественици от „Джейн Гай“, струва ми се, с това ще бъде изпълнена задачата, която той си е поставил, и аз не вярвам да започне да преследва друга някаква цел.