Отговорих колкото е възможно по-учтиво:
— Много се радвам, любезни, нека поговорим, ако имате свободно време, разбира се…
— Имам цели два часа свободни, мистър Джорлинг, и освен това днес изобщо има малко работа. Утре ще трябва да разтоварим някои стоки и да купим провизии. Всичко това е почивка за екипажа. Ако вие сте свободен, както и аз…
Говорейки това, той същевременно показваше с ръка към добре известната му посока.
— Тук не ви ли се струва удобно да разговаряме? — забелязах аз, като се стараех да го удържа.
— Да говорим тук, мистър Джорлинг, прави и със сухи гърла… когато тъй удобно бихме могли да се настаним в салона на „Зеления корморан“, пред две чашки чай с уиски…
— Аз не пия, боцман.
— Нищо, аз ще пия и за двамата. О, не мислете, че имате работа с пияница! Не! Никога не пия повече отколкото е нужно, а винаги точно толкова, колкото трябва!
Покорно тръгнах след този морски вълк, който не се боеше от бурите на морето от зелено вино. И докато мистър Аткинс се занимаваше на брига с покупки и продажби, ние важно заседавахме в големия салон на неговия хан-кръчма.
Преди всичко казах на боцмана:
— Разчитах главно на Аткинс и се надявам чрез него да се запозная с капитан Лен Гай, понеже, както чух, те изглежда са в много добри отношения…
— Хм! — каза Хърлихърли. — Фенимор Аткинс е добър човек и капитанът, разбира се, го уважава, но той, общо взето, не струва колкото мен! Така че позволите ми аз да уредя тази работа, мистър Джорлинг.
— Нима това е толкова трудно, боцман, като че ли на „Халбран“ няма свободна каюта? Ще се задоволя и с най-малката и ще заплатя.
— Много добре, мистър Джорлинг! Ние разполагаме с каюта, в която досега никой още не е живял и, ако не ви се досвиди да поразтърсите кесията си… ако това е нужно… И — разбира се, между нас да си остане, — трябва човек да бъде много по-хитър, отколкото мислите вие и Аткинс, за да склони капитан Лен Гай да приеме на кораба пасажер! Да! Такава работа е трудна дори и за такъв хитър човек като вашия покорен слуга, който се готви да пие за ваше здраве и много съжалява, че нямате възможност да му отвърнете със същото!
При това Хърлихърли замижа с лявото си око и дяволски хитро смигна с дясното! Трябваше да видите физиономията му в този момент, за да разберете какъв голям дипломатически талант се криеше под грубата външност на матроса. Краят на изречението потъна в чашата с уиски, качествата на което бяха добре известни на боцмана, по простата причина, че „Зеления корморан“ купуваше спиртни напитки изключително от капитана на „Халбран“.
След това изисканият дипломат извади от джоба си къса черна луличка, натъпка я добре с тютюн, захапа я някак особено с кътниците си, секна си огън и за една минута се скри в облак син тютюнев дим, подобно на параход, чийто котел огнярите по заповед на капитана нажежават почти до бяло.
— Мистър Хърлихърли… — казах аз.
— Мистър Джорлинг…
— Кажете, моля ви, какво би могъл да има вашият капитан против това да ме приеме?
— Ами много просто. В неговите планове не влиза да приема пътници на брига и досега винаги отказваше, когато се обръщаха към него с такава молба.
— А защо? Аз, да си призная, съм много любопитен.
— Е, просто защото не обича да ограничават свободата на неговите действия. Той обича да ходи там, където поиска, да се връща, ако потрябва, да отива на север или на юг, на запад или на изток, без да обяснява никому, защо постъпва тъй! При такива условия, сам разбирате, пасажерът само би бил спънка, а освен това едва ли биха се намерили желаещи да пътуват на „Халбран“, който не обича да се бори с вятъра и плува там, където той го закара.
Слушайки приказките на посръбналия боцман, започна да ми се струва, че той желае да представи своя бриг като някакъв тайнствен кораб, който плава без път, без да се спира за дълго някъде, с една дума, нещо като фантастичен кораб, който блуждае по океана под командата на призрачен капитан. Но аз, разбира се, не издадох нито с една дума подозренията си и спокойно казах на своя събеседник:
— „Халбран“ ще излезе от Кристмас Харбър след четири или пет дни, нали?
— Да.
— И, както чух, ще се движи на запад, по посока към Тристан да Куня?
— Може би.
— Е, тогава, боцман, това е всичко, което ми е нужно, и щом вие ми предлагате услугите си, убедете капитан Лен Гай да ме приеме като пасажер.
— Считайте, че това вече е направено!
— Чудесно, Хърлихърли, няма да се разкайвате.