— Така е, мистър Джорлинг, така е! Но когато той стигне само на 500 — 600 км от полюса, нима мислите, че няма да се изкуши да отиде да види края на оста, на която Земята се върти като пиле на шиш? — възрази смеейки се боцманът.
— Нима това заслужава да се излагаме на нови опасности — казах аз, — и нима е толкова интересно да довеждаме до такава степен своята страст към географските победи?
— И да, и не, мистър Джорлинг. Например аз, да си призная, ще отида по-далече от всички, които преди нас са идвали насам. Това, наистина, би било достатъчно за удовлетворение на моето морско самолюбие! Но ако капитан Лен Гай пожелае да проникне още няколко градуса на юг от остров Тсалал, уверявам ви, не бих му възразил нито с една дума.
— Не вярвам, боцман, че капитан Лен Гай ще реши нещо подобно. Освен това вие забравяте, че макар старите моряци да биха отишли с капитана навред, където и да ги поведе той, новите сигурно ще се възпротивят и ако капитанът упорства, работата би могла да стигне до бунт. Те са наети, както знаете, за пътуване само до известен строго определен пункт, а съвсем не къде да е.
— Имате право, мистър Джорлинг, и за да ги накараме да се съгласят, ще трябва да им се добави за примамка една добра награда за всеки паралел оттатък Тсалал.
— Не вярвам да се съблазнят и от такава примамка — отговорих аз.
— И аз самият още не съм уверен в това, понеже Гирн и фолклендските новобранци изглеждат порядъчни негодници, а пък те са много повече от нас и всички бяха убедени, че няма да успеем да преминем през ледената стена. Те и сега вече ръмжат, че сме отишли много далеч! Изобщо, и аз не зная как ще се обърнат нашите работи. Зная само, че тоя Гирн е човек, който трябва да се наблюдава с четири очи. Както и да е, от мене той няма да се укрие!
През тази нощ, или по право, през времето, когато би трябвало да бъде нощ, между 19-и и 20-и декември аз се будех, всъщност само за минута, под влияние на странна халюцинация или сън! Да, това би могло да бъде само сън! Въпреки това, струва ми се, че трябва непременно да го спомена в своя разказ.
Времето беше доста студено и аз се завих добре с одеялата, когато се изтегнах на леглото си. Обикновено си лягах да спя към девет часа вечерта и винаги спях дълбоко до пет сутринта.
И тъй, аз спях. Изведнъж към два часа през нощта ме разбуди някакъв жален и продължителен полушепот-полувъздишка.
Отворих очи — или си въобразих, че ги отварям. Капаците на двете прозорчета бяха затворени и в каютата ми цареше пълен мрак.
Шепотът или въздишката се повтори, аз се вслушах и ми се стори, че един глас — глас, който не познавах — произнесе следните думи:
„Пим… Пим… бедният Пим!“
Няма никакво съмнение, че всичко това беше само халюцинация… или, може би, някой беше влязъл в каютата ми и сега бълнуваше на сън? Аз не заключвах вратата вечер.
„Пим!… — продължи същият глас. — Не трябва… никога не трябва да забравяме бедния Пим!“
Сега вече съвсем ясно чух тези думи, които се произнасяха над самото ми ухо. Какво можеше да означава този съвет и защо тайнственият глас се отправяше именно към мен? Да не забравяме Артър Пим? Но нали той бе умрял скоро след завръщането си в Америка от някаква внезапна и ужасна смърт! Макар че никой не знае причината на смъртта му, все пак…
Стори ми се, че започвам да полудявам, а след това се събудих или по-право отпъдих дрямката си, понеже аз, разбира се, не можех да спя дълбоко, когато моят болен ум преживяваше такива мъчителни халюцинации.
С един скок изхвръкнах от леглото и отворих капачето на прозореца на каютата си.
Показах се през отвора и започнах да гледам навън.
На задната част на кораба нямаше никой, освен Джент, който дежуреше при кормилото и беше вперил погледа си в компаса.
Оставаше ми само да легна пак, което и не закъснях да направя, и макар да ми се струваше, че още няколко пъти чух името на Артър Пим над самото си ухо, спах до сутринта.
Събудих се бодър, свеж и здрав, и макар впечатлението от нощния инцидент да беше още живо в паметта ми, то не ме тревожеше вече, а скоро след това изчезна съвсем.
Северният вятър, който до сега тъй ни помагаше, изведнъж съвсем отслабна и ние можехме да се ползваме само от течението, което ни носеше на юг със скорост по-малка от 2 мили в час.
Най-после на 21-ви наблюдението показа 82°50′ южна ширина и 42°20′ западна дължина.
Островчето Бенет, ако то съществува в действителност, сега трябваше да бъде наблизо.