Да! Това островче наистина съществува… и тъкмо на същото място, което е означено в дневника на Артър Пим.
Към 6 часа вечерта наблюдателят от мачтата съобщи, че отляво се вижда земя.
XIV
И тъй „Халбран“, след като измина около 1400 мили от полярния кръг, се приближаваше към островчето Бенет! Екипажът силно се нуждаеше от почивка, понеже през последните няколко часа моряците страшно се умориха, като теглеха брига с лодки по неподвижната спокойна повърхност на океана. Затова капитанът отложи слизането на брега за следния ден и аз си отидох в каютата да спя.
Този път вече нищо не тревожеше съня ми и в пет часа сутринта аз бях един от първите на палубата.
Нощта премина спокойно. При настъпването на деня не се виждаше нито една ладийка в близко съседство с „Халбран“, нито един туземец на брега. Островът изглеждаше необитаем, което потвърждава, впрочем и Артър Пим в своя дневник — той казва, че капитан Уилям Гай не намерил на островчето ни най-малка следа от пребиваване на човешки същества. Не се виждаха нито колиби на брега, нито дим, които да показват, че островчето Бенет е обитаемо.
Аз виждах пред себе си печална безплодна скала без едно дръвче или храстче.
Нашият бриг се приближи до островчето от северната му страна, спря на разстояние около една миля от брега и хвърли за всеки случай само една котва.
На няколко стотици метра пред нас се виждаше същото онова островче, на което Артър Пим и Уилям Гай бяха се отбивали преди единадесет години. Когато „Джейн Гай“ се приближавала към него, тя се намирала не в особено благоприятни условия, понеже започнали да чувстват липса на топливо, а освен това сред екипажа се появили признаци на скорбут. На нас, напротив, нищо не ни липсваше, а нашите моряци и не мислеха да боледуват и макар лицата на новите моряци да се мръщеха понякога, то бе по съвсем друга причина и не за дълго. За старите моряци и не говоря — на лицата на тези хора ясно се четеше колко се радваха, че скоро ще стигнат най-после желаната цел.
Що се отнася до капитан Лен Гай, то състоянието на неговата душа не беше трудно да се отгатне. Той поглъщаше с очи островчето.
Но на кораба имаше още един човек, чийто поглед беше прикован в островчето и то може би още по-настойчиво. Това беше Джент.
Когато лодката бе спусната във водата, в нея се качиха четирима моряци и седнаха на носа, а Джент, който помоли капитана да го вземе със себе си, седна на кормилото. Капитан Лен Гай, боцманът и аз, всички добре въоръжени, седнахме в задната част на лодката, която се отдели от брига и се отправи към островчето.
След половин час ние обиколихме една издадена скала и пред нас се откри заливчето, в което бяха влизали лодките от „Джейн Гай“.
В това именно заливче закара лодката Джент. На неговия инстинкт човек можеше напълно да се довери. Той със забележително изкуство се провираше между острите камъни, които се подаваха тук-там над водата. Човек би могъл да помисли, като го гледа, че той посещава този залив не за първи път.
Изследването на острова не трябваше да отнеме много време. Капитан Уилям Гай по всяка вероятност бе определил за това само няколко часа и никакви следи, ако такива съществуваха, нямаше да се изплъзнат от нас по време на оглеждането на острова.
Ние слязохме на брега в дъното на залива върху камъни, покрити с мършави лишеи. Отливът вече започваше и ние видяхме пясъчно дъно, осеяно с възчерни камъчета, много прилични на главички на големи гвоздеи.
Щом пристигнахме на брега, капитанът заповяда на двама моряци да останат да пазят лодката, а самият той с останалите моряци, боцманът, Джент и аз тръгнахме към средата на острова.
Джент вървеше напред все така мълчалив. Той вървеше толкова уверено, сякаш беше наш водач, и аз реших да го наблюдавам.
Земята, по която вървяхме, беше безплодна и непригодна за обработване, тъй че не би могла да даде средства за съществуване дори на диваци.
Би ли могло да се живее тук, където растеше само индийска бодлива смокиня, с която не биха се задоволили и най-непридирчивите преживни животни? Ако Уилям Гай и неговите спътници след катастрофата бяха попаднали на този остров, те сигурно отдавна да са загинали тук от глад.
От върха на малкото хълмче в средата на острова ние можехме да разгледаме всичко наоколо. Нищо… никъде нищо. Но може би някъде бяха останали още следи от човешки крака, остатъци от пепел, от огън, развалини от колиби, най-после други някакви доказателства, че тук са слизали хора от „Джейн Гай“?
За нас беше много важно да знаем това и ние решихме да обиколим цялото крайбрежие.