Когато слизахме от хълмчето, Джент пак тръгна напред, като че ли ние бяхме решили, че именно той, а не друг, трябваше да бъде водач. И тъй, ние вървяхме след него към южния край на островчето. На едно място Джент се спря, озърна се за миг наоколо, а след това показа с ръка сред куп камъни едно наполовина изгнило вече парче дърво.
— Зная какво е това! — заявих аз. — Артър Пим говори в своя дневник за това парче дърво, което, струва ми се, носело следи от резба…
— Която, според моя брат, приличала на изображение на костенурка — добави капитан Лен Гай.
— Така е — продължих аз, — въпреки че Артър Пим уверява, че рисунката никак не приличала на костенурка. Но нас това не ни интересува особено, и според мен няма никакво значение, какво е изобразил художникът, костенурка или слон. Много по-важно е, че това дърво се намира на същото място и това доказва, че след „Джейн Гай“ нито един кораб не се е приближавал към островчето Бенет. Аз мисля даже, че напразно губим време като търсим тук каквито и да било следи. Ако научим нещо, това ще стане само на остров Тсалал.
— Да… на остров Тсалал! — отговори капитан Лен Гай.
Ние тръгнахме към заливчето. Джент, все тъй мълчалив, вървеше напред с наведена глава. Ние вървяхме след нашия водач и когато повдигнехме очи, виждахме само грамадната водна пустиня.
Докато вървяхме по източното крайбрежие, Джент, който вървеше на десет крачки пред нас, изведнъж се спря и ни повика с нетърпелив глас.
Ние в миг дотърчахме при него.
Джент не показа никакво учудване, когато видя дървото, но сега цялото му изражение се промени. Той се спусна на колене и започна да разглежда едно парче дъска, което се валяше в пясъка, проядено от червеи. Той опипа дъската с ръце, сякаш изследваше грапавата й повърхнина и търсеше нещо.
Тази дъска беше дъбова, дълга около два метра и по всяка вероятност бе откъртена от голям кораб, може би с вместимост неколкостотин тона. Черната боя, която я бе покривала някога, беше изчезнала под дебелия слой прах и ръжда. Очевидно това беше част от щита на кормилото.
Боцманът пръв обърна внимание на това.
Джент, продължавайки да стои още на колене, поклащаше своята голяма глава в знак на съгласие.
— Тази дъска е могла да попадне на островчето Бенет само след корабокрушение — забелязах аз. — По всяка вероятност течението я е подхванало от морето и…
— Ами ако е… — с явно вълнение произнесе капитан Лен Гай.
Една и съща мисъл дойде в главите и на двама ни.
И какво беше нашето учудване, когато Джент ни показа на дъската седем или осем букви, не рисувани с боя, а издълбани и затова доста запазени.
Те представляваха две думи, написани в два реда:
Jane от Liverpool!… Бригът, командван от капитан Лен Гай! Какво от това, че времето бе унищожило останалите букви? Тези, които бяха оцелели, достатъчно добре сочеха и името на кораба, и пристанището, от което беше излязъл… „Джейн Гай“ от Ливърпул!
Капитан Лен Гай взе тази дъска и притисна до нея устните си, при което от очите му рукнаха сълзи.
Тази дъска беше отломка от „Джейн Гай“, откъсната при взрива и донесена тук от вълните или някой ледник!
Аз мълчах, за да дам на капитана време да се успокои. След това обърнах внимание на Джент и бях поразен от промяната, която бе станала с този човек. Какви мълниеносни погледи отправяше той към южната страна на хоризонта!
Капитан Лен Гай се изправи.
Джент, все така мълчалив, взе дъската на рамо и ние пак тръгнахме.
Когато обиколката на островчето бе завършена, ние спряхме да си починем при лодката, а към два и половина часа след пладне вече плавахме към кораба.
Капитан Лен Гай реши да останем близо до островчето до следния ден с надеждата, че може би ще духне северният или източният вятър, понеже не беше възможно да се влачи корабът с лодки до Тсалал. Въпреки че и течението ни носеше в тази посока, особено във време на прилив, но по този начин ние не бихме изминали и за две денонощия разстоянието от 55 мили до острова.
Решено бе да вдигнем котва сутринта. И тъй като към три часа след полунощ духна лек ветрец, това ни даваше надежда, че сега корабът скоро ще стигне целта на своето пътуване.
В шест и половина сутринта на 23-ти декември „Халбран“ с всички свои платна се отправи на юг като остави островчето Бенет.
През целия ден виждахме стада китове, които играеха близо до „Халбран“. Над нас прелитаха безчислени орляци албатроси, които се стремяха на юг. По цялото пространство, до където стигаше погледът, не се забелязваше ни едно парче лед. На хоризонта не се виждаше даже отражение на ледени полета.