Можехме ли да имаме още някаква надежда да намерим Уилям Гай и спасените заедно с него моряци?
Погледнах капитан Лен Гай. Неговото бледо лице, челото му, набраздено от дълбоки бръчки, говореха твърде ясно, че той започна да губи надежда за това.
Най-после достигнахме долината, в която някога било разположено селището Клок-клок. Там, както и навсякъде, царуваше пълно опустошение. Не се виждаше нито едно от онези жалки жилища от черна животинска кожа, нито колибите от приведени до земята клони на дърветата, нито дупките на троглодитите в склоновете на хълма. А ручеят, който шуртял по склона на дола, къде е той, и къде тече сега неговата вълшебна вода?
Къде са всички тези хиляди туземци с черна кожа, черни коси и зъби, на които белият цвят внушавал почти смъртен страх?
В този момент ми дойде нова мисъл. Това беше като откровение. Сега аз знаех какво бе станало на острова, каква стихия бе извършила това опустошение, този страшен преврат, следите от който бяха още тъй пресни!
— Земетресение! — извиках аз.
— Нима земетресението е могло до такава степен да измени острова? — пошепна капитан Лен Гай.
— Да, капитане, то е унищожило цялата растителност! Всичко живо е изчезнало, провалило се е в недрата на земята и затова ние виждаме наоколо само мъртва пустиня! Нищо, нищо не е останало от онова, което с такива ярки краски е описал Артър Пим!
Джент, който се бе приближил в това време, слушаше мълчаливо и поклащаше своята грамадна глава в знак на съгласие.
След сериозно обсъждане всички признаха моите доводи за справедливи.
Тогава си спомних още, че според думите на Артър Пим остров Тсалал принадлежал към група острови, които се простирали на запад. Ако този архипелаг не беше унищожен целият, то твърде възможно беше населението на остров Тсалал да се бе преселило на един от съседните острови. Затова ние трябваше да прегледаме целия архипелаг и да потърсим внимателно капитана и моряците от „Джейн Гай“, които може би бяха намерили убежище на някой от островите, понеже катастрофата на остров Тсалал навярно ги бе накарала да напуснат това парче земя, където те, разбира се, не биха могли да живеят.
Така казах и на капитан Лен Гай.
— Да — извика той и от очите му бликнаха сълзи. — Да… твърде е възможно! Макар че аз не мога и да си представя по какъв начин са могли брат ми и неговите нещастни другари да избягат и да се преселят на друг остров. Не и не! Те не са могли да се спасят и навярно всички са загинали по време на земетресението!
Джент направи с ръка жест, който означаваше „Да вървим“, и ние всички тръгнахме след него.
След като навлязохме на два изстрела разстояние навътре в долината, той се спря.
Какво зрелище се изпречи пред очите ни!
Там лежаха на куп цяла грамада кости — ребра, бедра, прешлени — тленни останки от хора, от които само на черепите бяха останали по малко косми!
Всички изтръпнахме от страх и ужас. Стояхме като вкаменени на местата си, разбити от скръб и отчаяние и не бяхме в състояние да произнесем нито дума.
— Моят брат! Моят нещастен брат! — повтаряше капитан Лен Гай, като се спусна на колене.
Моите размишления ме доведоха до съвършено неочаквано заключение. Аз никак не можех да съгласувам тази катастрофа с бележките в дневника на Петерсън. Там съвсем определено беше казано, че помощник-капитанът от „Джейн Гай“ преди седем месеца напуснал своите другари на остров Тсалал. Значи те не бяха загинали по време на земетресението, което, ако се съди по тези кости, беше станало преди няколко години, по всяка вероятност скоро след бягството на Дърк Питърз и Артър Пим, понеже в дневника на последния не се споменава за това нито дума.
Странни и извънредно противоречиви бяха тези факти. Ако земетресението беше станало скоро, тогава вероятно то не беше причина за смъртта на хиляди хора, понеже скелетите бяха вече побелели от времето. Във всеки случай ние можехме с увереност да кажем, че тук не бяха костите на капитана и моряците от „Джейн Гай“! В такъв случай къде бяха те?
Цялата долина на Клок-клок беше пред очите ни и по-нататък нямаше какво да се търси, затова можехме смело да се върнем назад към брега, където оставихме лодката. Не изминали и километър по крайбрежния пясък, Джент пак се спря пред малка купчинка полуизгнили кости — очевидно това бяха кости на някакво животно.
Нима това бяха останки от някое от онези странни животни, описани от Артър Пим, от които ние до сега не срещнахме нито едно?
Изведнъж вик, или по-право, нещо като рев се изтръгна от устата на Джент.
Той протягаше към нас своята грамадна ръка, в която държеше метален гердан.