Тъй че ние можехме да считаме нашето пътешествие за свършено, когато изведнъж за свое учудване чухме следните думи:
— А Пим? Бедният Пим?
Аз се обърнах. Говореше Джент.
Той стоеше неподвижно и сякаш поглъщаше пространството с очи.
Всички на кораба тъй рядко имахме случай да чуем гласа на Джент, че сега не само аз бях учуден, но и моряците, които в миг заобиколиха метиса. Нима това неочаквано обаждане щеше да ни даде най-после ключа — аз имах това предчувствие — за разгадаване на интересуващата ни тайна?
Джим Уест направи жест с ръка и моряците покорно един след друг се отдалечиха към носа. На задната част на кораба останаха само лейтенантът, боцманът, Мартин Холт и Харди, които поради своето положение на старшии считаха, че имат право да останат при нас.
— Какво каза ти? — попита капитан Лен Гай, като се приближи към Джент.
— Казах: „А Пим? Бедният Пим?“
— Защо ти дойде на ум да споменеш това име? Нима не знаеш че така се е казвал човекът, който убедил моя брат да дойде в тези места, където намерил края си „Джейн Гай“, където изменнически били избити повечето от моряците и където ние не намерихме нито един от хората, които са били живи само преди седем месеца?
Джент стоеше, без да произнесе нито дума.
— Но говори! — горещо настоя капитанът, който под влияние на всичко това, което преживя в последно време, очевидно не можеше да запази обичайното си хладнокръвие.
Джент мълчеше съвсем не защото не знаеше какво да отговори, а по-скоро, както ни се струваше, защото не бе решил още как по-добре да изрази мислите си. А те бяха съвсем ясни, макар че понякога той се изразяваше съвсем несвързано. Освен това той говореше на свой особен, доста образен език, а в произношението му силно се чувствуваше гърленият акцент на индианците от Далечния запад.
— Ето — казваше той, — аз не мога да разкажа хубаво. Езикът ми не може да се върти толкова бързо… Разберете ме… Аз говорех за Пим… Нали така?
— Да — отговори лейтенантът отсечено. — Е, какво можеш да ни кажеш за Артър Пим?
— Аз мога да кажа, че не трябва да го оставяме…
— Не трябва да го оставяме? — с учудване попитах аз.
— Не… Никога! — продължи Джент. — Помислете само, това би било жестоко… много жестоко. Да отидем да го потърсим.
— Да го потърсим? — повтори капитан Лен Гай.
— Разберете ме… Именно за това постъпих на „Халбран“… за да потърсим бедния Пим!
— Но къде е той? — попитах аз. — Или ти не знаеш, че той е в гроба, в гробищата на родния си град?
— Не, той е там… дето остана… сам, съвсем сам — отговори Джент, като показваше с ръка на юг, — и вече единадесет години слънцето се издига над този хоризонт!
— Не ти ли е известно, че Артър Пим е умрял? — попита капитан Лен Гай.
— Умрял! — възрази Джент, като подчерта тази дума с изразителен жест. — Не! Изслушайте ме… аз зная всичко… Разберете ме… той не е умрял.
— Слушай, Джент! — продължих аз. — Спомни си последната глава от романа за приключенията на Артър Пим — Едгар По казва, че той умрял от някаква внезапна и същевременно ужасна смърт… Или, може би не е така?
Тук наистина се чувстваше голяма празнота в романа и американският писател, кой знае защо, не беше могъл да каже определено как е свършил героят на неговия роман и това, нарочно споменавам още веднъж за него, винаги ми се беше струвало много подозрително! Нима сега щяхме да разкрием и тази тайна, ако е истина, както твърди Джент, че Артър Пим даже не се е връщал от полярните страни?
— Говори по-ясно, Джент — каза капитан Лен Гай, очевидно учуден не по-малко от мен от това откритие. — Помисли. Не бързай. И разкажи по ред всичко, каквото знаеш и каквото можеш да ни разкажеш!
И докато Джент прекарваше ръка по челото си, сякаш за да събере далечните си спомени, аз отбелязах пред капитана:
— Думите на този човек ми се виждат много странни и ако той не е луд…
При тези думи боцманът поклати глава, понеже още отдавна беше уверен, че мозъкът на Джент не е на мястото си, както той се изразяваше.
Джент разбра това и с груб глас извика:
— Не, не съм луд… Лудите там, в прерията, се уважават, дори когато не им вярват! А аз… Трябва да ми вярвате! Не, Пим не е умрял!
— Едгар По уверява, че той е умрял — възразих аз.
— Да, зная… Едгар По от Балтимор. Но той никога не е виждал бедния Пим… никога.
— Как? — прекъсна го капитан Лен Гай. — Тези двама души никога ли не са се познавали?
— Не!
— Нима Артър Пим не е разказвал сам своите приключения на Едгар По?