Защо? По всяка вероятност от страх, че името му ще вдъхва ужас! И наистина, та нали това беше име на човек, взел непосредствено участие в кървавите сцени на „Гремпъс“, убил матроса Паркър, хранил се с тялото му, утолявал жаждата си с кръвта му! Той откри най-после името си само защото се надяваше, че с това може би щеше да успее да накара „Халбран“ да възобнови диренето на Артър Пим.
След като преживял няколко години в Илинойс, метисът се бе преселил на Фолклендските острови с цел да се възползва от първия удобен случай, за да проникне отново в антарктическите морета. Постъпвайки на „Халбран“, той по всяка вероятност беше разчитал да склони капитан Лен Гай, след като той спаси своите съотечественици от остров Тсалал, да отиде и в по-високите ширини, за да потърси Артър Пим. А на мен ми се струва, че нито един здравомислещ човек не можеше да се надява да намери Артър Пим жив след повече от единадесет години. Капитан Уилям Гай и неговите моряци можеха още да си намерят препитание на остров Тсалал и освен това в записките на Петерсън категорично се подчертаваше, че те са били там, когато той ги напуснал, но нищо подобно не можеше да ни мине през ума по отношение на Артър Пим.
И въпреки това аз без възражения слушах Дърк Питърз, макар че неговото мнение, строго погледнато, не почиваше на здрава основа. Мен дори не ми се струваше странно това, макар че би трябвало да бъде тъкмо обратното! И не само това, но когато метисът извика: „Пим е там… Не трябва да оставяме бедния Пим!“ — неговият жален вик болезнено се отзова в сърцето ми и срещна там пълно съчувствие.
Не, откак реших да взема участие в експедицията на „Халбран“, аз станах неузнаваем. Къде се дяна всичката ми хладнокръвна разсъдливост, с която винаги толкова се гордеех! Щом се заговори, че Артър Пим може още да е жив, и аз взех това известие толкова присърце, както можеше да го приеме може би само Дърк Питърз! Аз вече не можех да се помиря с мисълта да напуснем остров Тсалал, за да се върнем в Америка. Това ми се струваше почти престъпление, бях готов да убеждавам без край, че дългът на човеколюбието ни задължава да отидем на помощ на нещастника, захвърлен сред ледените пустини на Антарктида!
Но да искам от капитана да се опита да проникне още по-далеч в тези морета, да искам това от екипажа, който и без това, макар досега съвсем напразно, понесе толкова мъчнотии и лишения, за това аз нямах абсолютно никакво право. А същевременно отлично виждах, че Дърк Питърз разчиташе именно на моето съдействие и само чакаше, кога ще кажа дума в защита на неговия приятел, бедния Пим!
— Стори ми се — казах аз, — че преди да решим нещо окончателно, трябва добре да обсъдим въпроса. Нима вие смятате, че можем спокойно да се върнем обратно и съвестта няма да ни гризе задето сме се отказали да продължим експедицията в същия момент, когато са се явили някои надежди за успех? Помислете за това, капитане, и вие всички, приятели. Преди седем месеца покойният Петерсън напуснал вашите сънародници на остров Тсалал! Те преживели на този остров цели единадесет години. Наистина, не е бил сладък животът им тук, но все пак те са живели, като са се хранили с това, което им давала бедната природа на острова. Те са могли да не се боят от диваците, тъй като по-голямата част от тях загинали от някаква неизвестна засега причина, а останалите по всяка вероятност са се прехвърлили на някой съседен остров. Това е самата очевидност и аз не мога даже да си представя, че би могло да се възрази против това.
Никой не ми възрази нито дума, а и нямаше всъщност какво да ми се възрази.
— Ако не намерихме тук капитана на „Джейн Гай“ и петимата моряци — продължих аз, като се оживявах, — това е защото скоро след заминаването на Петерсън са били принудени да напуснат остров Тсалал. Ще ме попитате какво ги е накарало да избягат оттук? Според мен те са избягали, защото земетресението, което е изменило тъй рязко вида на острова, го е направило съвсем необитаем. Най-проста туземна пирога им е била достатъчна, за да се доберат, използвайки северното течение, или до друг остров или до някоя точка на антарктическия континент. Струва ми се дори, че всичко е станало именно така. Но както и да е, засега ние не можем да кажем, че нашата съвест е спокойна и че сме направили всичко, което сме могли да направим. Не! Ние още нищо не сме направили за тяхното спасение и затова нямаме право да се връщаме назад!