— Ако не се лъжа, Артър Пим в своя дневник беше посочил даже числото на островите? — попита Джим Уест. — Те бяха, струва ми се, осем?
— Осем — отговорих аз. — Така поне Дърк Питърз чул от дивака, когото взели със себе си в пирогата.
Бригът с бърз ход продължаваше да лети на запад, и макар че земята трябваше отдавна да се покаже, Дърк, който бе пожелал да заеме наблюдателния пост, все още не съобщаваше за това. Удари десет часа, а земя все още не се виждаше. Започна вече да ми се струва, че с тези острови ще стане също както и с Аврора или острова на Глас, които ние напразно търсихме между Фолклендските острови и Нова Джорджия. Никакво парченце твърда земя не се виждаше над повърхността на океана, не се виждаше даже мъгливо петно на хоризонта. Впрочем, може би тези острови са много ниски, и наблюдателят щеше да ги забележи едва от 3–4 мили разстояние.
За нещастие и вятърът започна забележително да отслабва към обяд. Освен това течението отклони кораба от определения път по на юг, отколкото беше желателно. Но към два часа след пладне вятърът пак се усили и Джим Уест заповяда да поставят всички платна, за да наваксат времето на безветрието.
В продължение на два часа „Халбран“ се движеше със скорост 14–15 мили и въпреки това никъде в морето не се виждаше и признак от земя.
— Аз не допускам дори и мисълта, че можем да не намерим тази група — ми каза капитан Лен Гай. — Защото, според думите на Артър Пим, остров Тсалал принадлежал към много обширна група, едва ли не към цял архипелаг.
— Но той никъде не споменава да е видял макар и един от островите, когато „Джейн Гай“ е стоял на котва — отбелязах аз.
— Да, това е вярно, мистър Джорлинг. Но тъй като „Халбран“ от сутринта измина не по-малко от 90 мили и се отнася за острови, които се намират сравнително много близко един до друг…
— В такъв случай, капитане, остава само едно заключение — и в това няма нищо невероятно — цялата група острови, към която е принадлежал остров Тсалал, е изчезнала по време на земетресението…
— Земя надясно! — извика Дърк Питърз.
Всички обърнаха погледи нататък, но нищо не можеха да забележат на гладката повърхност на морето. Вероятно ставаше така, защото метисът, който стоеше на върха на мачтата, можеше да вижда по-далече от нас. Освен това той имаше много остро зрение, а дългият му живот в морето не допускаше никаква грешка от негова страна, и аз бях уверен, че той наистина бе видял земя напред.
Предположението ми се потвърди и след четвърт час ние можехме вече да видим с далекогледите на 4–5 километра на запад няколко островчета, разпръснати по повърхността на океана, осветени от полегатите лъчи на слънцето.
Какво ни очакваше напред? Трябваше ли веднага да се готвим за отбрана? Капитан Лен Гай смяташе, че преди да вземе такива мерки, корабът трябва най-напред да се приближи колкото е възможно повече до брега.
Но как изглеждаше тази група! Там, където според думите на Артър Пим трябваше да се намират големи острови, ние видяхме само пет-шест малки островчета, издигащи се на 15–20 метра над водата.
В тази минута метисът се спусна на палубата.
— Е, Дърк Питърз, позна ли тази група? — попита го капитан Лен Гай.
— Група ли! — отговори метисът, като поклащаше глава. — Не, аз видях само пет или шест връхчета на островчета… Там има само камъни, никакви острови!
И наистина, над водата стърчаха само върхове на острови, а самите острови не се виждаха, — те бяха изчезнали под водата, и тези малки конуси бяха всичко, което бе останало от големия някога архипелаг, поне в тази му част. Впрочем, ние можехме още да се надяваме — ако, разбира се, групата беше заемала пространство няколко градуса, — че земетресението е унищожило само западните острови.
Решихме да проверим това, като прегледаме предварително всяко островче и по възможност да определим, кога именно беше станало земетресението тук.
Като приближихме на около 20 метра от главното островче, капитан Лен Гай заповяда да измерят дълбочината. Дъното се оказа на около 30 метра — това дъно вероятно по-рано е представлявало повърхността на наводнения сега остров, централната част на който се издигаше на десетина метра над морското равнище.
Бригът се приближи още повече и на осем метра дълбочина спусна котва.
Щом котвата се впи със своите лапи в земята, от кораба спуснаха лодка и в нея се качиха капитан Лен Гай, боцманът, Дърк Питърз, Мартин Холт, двама моряци и аз.
До най-близкото островче имаше само около половин миля. Ние много бързо изминахме това разстояние по тесните проходи между рифовете, чиито скалисти гребени ту изчезваха под вълните, ту се появяваха над водата, окръжени от пяната на клокочещия пролив. По тях, разбира се, не можеше да се търсят никакви следи или признаци, които биха ни помогнали да определим времето на земетресението. Но, повтарям още веднъж, ние всички бяхме уверени, че записките на Петерсън неоспоримо доказват, че катастрофата бе станала неотдавна.