Лодката напредваше между скалите. Дърк Питърз държеше кормилото и пазеше лодката да не се удари о някоя скала.
Водата беше прозрачна и спокойна и позволяваше да се види на пясъчното морско дъно, осеяно с раковини и черни буци, покрити със земна растителност — цял зелен килим от растения, които не принадлежаха към морската флора, някои от които плуваха по повърхността на водата.
Вече можехме да смятаме това за неоспоримо доказателство, че почвата, в която бяха корените на тези растения, неотдавна е потънала в морето.
Когато лодката достигна най-близкото островче един от моряците хвърли котвичката, а след това изтеглиха лодката на брега и всички излязохме.
На това място по-рано е бил един от най-големите острови на групата, който се е превърнал в неправилна издатина над морето, приблизително триста метра в окръжност и на височина около тридесет метра над морското равнище.
За няколко минути всички се изкачихме до най-високата точка на островчето. Там намерихме даже повече, отколкото очаквахме: намерихме останки от някакви си животинки, може би от същите онези животни, за които толкова много разказва в своя дневник Артър Пим; от всевъзможни птици, патици, свине, черната кожа на които беше покрита със също тъй черна четина. Тук между другото обърнахме внимание на разликата между тези кости и костите, които намерихме на остров Тсалал. Тук всички кости изглеждаха тъй пресни — ако може така да се изразим — и това отговаряше на нашето предположение, че земетресението бе станало скоро.
Освен това, тук-там се зеленееха стръкчета целина и полски киселец и даже цъфтяха някакви цветчета.
— Но те са тазгодишни! — извиках аз. — Не са прекарали и една южна зима…
— Аз мисля същото, мистър Джорлинг — каза Хърлихърли. — Но не биха ли могли да поникнат тук и след разпадането на цялата група?
— Според мен, това е невъзможно — отговорих аз, като човек, който упорито не иска да се откаже от преследващата го идея фикс.
Тук-там растяха мършави дръвчета, нещо подобно на лешници, и Дърк Питърз отчупи клонче и ни показа сока, който изтече от счупеното място.
На това клонче висяха лешници, подобни на онези, които той и другарите му бяха брали по време на своето неволно заточение в дола близо до Клок-клок.
Дърк Питърз счупи пред нас няколко лешника и с удоволствие ги изяде.
По-нататъшния преглед на острова окончателно ни убеди, че земетресението, а заедно с него и разрушението на цялата група, е станало много скоро и, във всеки случай, след напускането на Петерсън. Що се отнася до капитан Уилям Гай и петимата моряци от „Джейн Гай“, то ние също бяхме уверени, че са избягали навреме, понеже никъде не можахме да намерим телата им.
Целият въпрос се свеждаше само до това, къде именно са избягалите, след като са напуснали остров Тсалал?
Но колкото и трудно, и даже невъзможно, да беше да се отговори на този въпрос в момента, на мен все пак той не ми се струваше съвсем неразрешим дори и в бъдеще. Ние научихме много неща, които изглеждаха навеки скрити за хората, така че защо да не научехме след време и всичко останало?
Аз няма да описвам подробно, как изследвахме цялата група, островче по островче, само ще се огранича да кажа, че това продължи цяло денонощие. На много от островчетата намерихме същите растения и почти същите животни и птици, както и на първото островче и всички тези открития само отново потвърдиха нашето първоначално заключение. Капитан Лен Гай, лейтенантът, боцманът и аз — всички бяхме единодушни, че населението на остров Тсалал беше загинало много преди земетресението.
„Халбран“ можеше да не се бои от нападение на диваци и, разбира се, това имаше значение за нас.
Сега ето въпросът. Можеше ли въз основа на вече казаното да се заключи, че Уилям Гай и петимата моряка, след като са достигнали до един от тези острови, са загинали също по време на разрушаването и изчезването на архипелага?
Ето моето заключение, с което в края на краищата трябваше да се съгласи и капитан Лен Гай.
— Както знаем от дневника на Артър Пим и записките на Петерсън — казах аз, — по време на изкуственото разрушаване на хълма при Клок-клок от екипажа на „Джейн Гай“ са оцелели всичко осем души, в това число и Петерсън, а освен тях и кучето Тигър, тленните останки на което намерихме около селището. После, известно време след загиването на по-голяма част от населението на Тсалал, останалите туземци са напуснали острова и са се преселили на другите острови от тази група. Капитан Уилям Гай и другарите му моряци са останали пълни господари на острова и без голям труд са могли да намерят прехрана там, където преди са живеели няколко хиляди диваци. Така те са преживели много време, 10–11 години, без да имат възможност да избягат от своя затвор; но по всяка вероятност са правили подобни опити — аз лично даже съм уверен в това — или с туземна пирога, или с лодка, построена от самите тях. Най-после, преди около седем месеца, т.е. след изчезването на Петерсън, земетресението е преобърнало наопаки остров Тсалал. Тогава, според мен, Уилям Гай и другарите му не са могли да останат повече на острова и е трябвало да бягат на всяка цена, опитвайки се да достигнат полярния кръг. При това твърде вероятно е техният опит да не се е увенчал с успех и в края на краищата течението ги е отнесло на юг, като по време на това неволно странстване по океана те не са могли да достигнат онези земи, които са видели Дърк Питърз и Артър Пим зад 84-я паралел. Затова и капитанът, ако желае да ги намери, трябва да ги търси в тази посока и да отправи нататък „Халбран“. И чак когато изминем още два или три градуса, ние може би ще успеем да попаднем на следите им. Целта на нашето пътешествие е там, и аз ще си позволя да попитам, кой от вас няма да пожертва, ако стане нужда, дори живота си, за да я постигне?