— Да даде Бог да успеем, мистър Джорлинг! — отговори капитан Лен Гай.
На другия ден, 29-и декември, към шест часа сутринта, бригът вдигна котва и използувайки лекия североизточен вятър, се отправи на юг.
XIX
Още към обяд последните островчета на потопения архипелаг изчезнаха зад хоризонта. Морето изглеждаше пак такова, каквото го видяхме при остров Бенет — никъде нито едно парче лед. Това се обясняваше с обстоятелството, че температурата на водата беше 6°C над нулата. Течението със скорост от седем до девет мили в час, следваше посоката север-юг.
Орляци птици се носеха над нас — това бяха все същите типични представители на крилатото царство на полярните области — пеликани, буревестници и албатроси. Тук трябва да отбележа, че последните, т.е. албатросите, далеч нямаха такива гигантски размери, както ги описва в своя дневник Артър Пим и освен това още нито една от тези птици не издаваше вика „текели-ли“, който изглежда е най-употребяваната дума в тсалалския език.
През следващите два дни не се случи нищо особено, за което би имало нужда да спомена в моя разказ. Не видяхме никъде нито земя, нито признаци за нея. Матросите по цели дни се занимаваха с риболов. Хърлихърли и Ендикот майсторски се разпореждаха с улова и на трапезата всеки ден имаше ястие от риба. Да си кажа правото, и двамата ни готвачи имаха такива познания в готварското изкуство, че не знаехме на кого трябваше да се даде палмата на първенството.
На третия ден — 1-ви януари 1840 — пак високосна година, лека мъгла забули слънцето в първите часове на деня, но ние не предполагахме, че това предвещава промяна на времето.
Бяха изминали вече четири месеца и седемнадесет дни откак напуснах Кергеленските острови и два месеца и пет дни откакто „Халбран“ потегли от Фолклендските острови.
Колко време още щеше да продължи това плаване? Но това не ме интересуваше толкова, колкото желаех да узная, до кое място на антарктическата област ще успеем да проникнем.
Тук трябва да отбележа, че в последно време метисът доста рязко промени държанието си, поне по отношение на мен. Той, разбира се, не можеше да не забележи, че аз най-много от всички се интересувах от съдбата на Артър Пим и сега с всички средства се стараеше да стои колкото е възможно по-близо до мен, макар да не беше изменил привичката си да не говори без крайна необходимост.
Веднъж, към 10 часа сутринта, когато Джим Уест стоеше на поста си, а капитан Лен Гай беше зает в каютата си, метисът с бавни крачки се приближи до мен. На лицето му ясно се четеше желание да поговори — темата, разбира се, не беше много трудно да се отгатне.
Щом той се приближи до моята пейка, аз му казах:
— Дърк Питърз, за него ли искаш да поговориш с мен?
Очите на метиса светнаха като току-що раздухани въглени.
— За него! — прошепна той.
— Значи не си го забравил, Дърк Питърз?
— Да го забравя ли, сър? Никога! Той е винаги пред мен… Разберете ме… Ние видяхме с него толкова нещастия! Ние бяхме като родни братя… Не, повече — баща и син! Да, аз го обичам като син! Ние двама бяхме толкова далеч, много далеч. Той… е още там, защото не се върна досега! Аз ходих пак в родината, в Америка… а Пим, бедният Пим все още е там!