Очите на метиса се напълниха със сълзи. А и можеше ли да бъде иначе, като се има предвид дивата му и страстна натура.
— Дърк Питърз — попитах го аз, — можеш ли поне приблизително да покажеш на картата пътя, който сте изминали с пирогата от момента на вашето бягство от остров Тсалал?
— Не, сър! Бедният Пим нямаше инструмент… Нали знаете… за да гледа слънцето… затова ние не можехме да знаем… впрочем, аз все пак мога да ви кажа, че цяла седмица течението ни гонеше на юг, а и вятърът духаше от север. Хубав вятър и морето беше хубаво. Ние изправихме две гребла вместо мачти и разпънахме ризите си вместо платна…
— Да — отговорих аз, — белият цвят на които толкова плашел вашия пленник Ну-Ну…
— Може би. Не съм обърнал внимание на това. Но ако Пим го е казал, значи е вярно.
Оказа се, че метисът нямаше и понятие за много от онези необикновени явления, които тъй подробно са описани в дневника, занесен от него в Съединените щати. Това ми даваше голямо основание да предполагам, че всички тези феномени са плод на фантазията на автора на дневника вследствие прекомерната възбуденост на нервната му система. Въпреки това аз реших подробно да си изясня този въпрос и започнах да разпитвам Дърк Питърз.
— А вие можехте ли да си добивате храна през тази седмица? — попитах аз.
— Да, сър… и после, знаете, ние сами и дивакът… в пирогата имаше три костенурки… в тях винаги можеше да се намери прясна вода, а месото им е вкусно… даже сурово. Да, сурово месо, сър…
Като произнасяше последните думи, Дърк Питърз понижи гласа си, сякаш се боеше да не го чуят, и бързо се огледа наоколо.
Картините на миналото, разигралите се на „Гремпъс“ кървави сцени очевидно още твърде добре се бяха запазили в неговата памет и той не можеше да си спомни за тях без потръпване. Какъв ужас се изписа върху лицето на метиса в мига, когато той заговори за суровото месо!
След доста продължително мълчание аз поднових същата тема.
— Слушай, Дърк Питърз! Нали това е било, струва ми се, на 1-ви март — попитах аз, — ако може да се вярва на думите на твоя другар, когато вие за пръв път сте видели широката завеса от сива пара, пресечена от лъчисти и люлеещи се дипли?
— Не помня добре, сър! Но ако Пим е казал това, трябва да му се вярва.
— А не ти ли е говорил той никога и не ти ли е показвал огнените лъчи, които сякаш падат от небето? — продължавах аз да разпитвам, като не желаех да употребя израза „полярно сияние“, който метисът би могъл да не разбере.
— Никога, сър — отговори Дърк Питърз след кратко размишление.
— А ти не си ли забелязал цветът на морето да се променя, да губи своята прозрачност, да става бяло като мляко… а повърхността му да потъмнява около вашата лодка?
— Може и така да е било, сър… Не зная, не помня нищо! Лодката отиваше, отиваше, и главата ми беше замаяна…
— А после, Дърк Питърз, не помниш ли дребния прашец, който падал… ситен бял прах…
— Не помня…
— Може би това е било сняг?
— Сняг? Да… не! Беше топло. А какво е казал Пим? Трябва да се вярва на това, което е казал Пим!
Ясно беше, че колкото и да разпитвах метиса, нямаше да получа удовлетворителен отговори на нито един въпрос. Дори да е имало нещо подобно на това, за което така подробно се разказва в последните глави на романа-дневник, паметта на метиса не пазеше за него никакви спомени.
След това Питърз продължи почти шепнешком:
— Пим ще ви разкаже всичко това, сър. Той знае всичко. Аз не зная. Той видя… на него можете да вярвате…
— Ще му повярвам, Дърк Питърз, да ще му повярвам — отговорих аз, за да не огорчавам метиса.
— И после… Ние ще отидем да го търсим, нали?
— Надявам се.
— След като намерим Уилям Гай и моряците от „Джейн Гай“…
— Да… Аз вярвам, че ще успея да склоня капитана…
— Той навярно няма да откаже да помогне на човек, също такъв като него…
— Не, той няма да откаже! Но дори ако се окаже, че Уилям Гай и неговите моряци са живи, можем ли да се надяваме, че Артър Пим…
— Е жив? Да! Жив е! — извика метисът. — Кълна се във Великия дух на моите бащи… той е жив, той ме чака! Бедният Пим! И колко ще се зарадва той, когато види пак стария Дърк… и аз… и аз също ще полудея от радост!…
Широките гърди на Дърк Питърз се повдигаха като вълнуващо се море.
След това той си отиде и ме остави сам. Няма нужда да добавям какво впечатление ми направи скръбта на този полудивак, който така искрено, така горещо обичаше своя нещастен другар, когото наричаше свой син!