Но защо си се преименувал Джент?
— Не исках да се наричам вече със своето име… Не!… не исках това! Заради съдбата на „Гремпъс“!
Щом метисът ми напомни тази ужасна сцена на теглене на жребий със сламки, когато Огастъс Барнард, Артър Пим, Дърк Питърз и матросът Паркър решили един от четиримата да бъде принесен в жертва и тримата останали да го изядат… аз си спомних, колко упорито се противял на това Артър Пим и как той най-после бил принуден да се съгласи „да вземе участие в трагедията, която щяла да се разиграе“ — такива са собствените му думи — и онзи ужасен акт, само споменът за който трябва да отрови целия по-нататъшен живот на тези, които са го преживели.
Да! Жребият със сламките от различна дължина, които Артър Пим държал в ръката си… Най-късата се падала на този, който е осъден на смърт… Той казва, че му идвало на ум даже да изхитрува. Но не направил това и все пак иска извинение от другарите, задето помислил такова нещо! Поставете се на негово място и всичко ще ви стане понятно!
След това, той най-после се решава и протяга ръка, в която държи четирите сламки…
Дърк Питърз тегли пръв. Съдбата се показва благосклонна към него. Той няма вече от какво да се бои.
Артър Пим забелязва, че за него остава един шанс по-малко за спасение.
Огастъс Барнард тегли втори. И той се отървава!
Артър Пим с ужас вижда, че сега трябва да бъде принесен в жертва или той, или Паркър…
В тази минута всичката свирепост на тигъра овладява душата му. Страшна ненавист гори в душата му против невинния Паркър…
Минават цели пет минути, преди Паркър да се реши най-после да тегли жребия. Артър Пим, който стои със затворени очи, чувства как една ръка го хваща за ръката.
Това била ръката на Дърк Питърз… Артър Пим бил избягнал смъртта.
Тогава метисът се хвърля върху Паркър и го поваля с удар в гърба. След това следва трапеза и според автора на дневника, с никакви думи не може да се опише всичкият ужас на тази страшна кървава драма!
Да! Аз добре зная описанието на тази ужасна сцена, която дълго време ми се струваше плод на въображението на писателя. Тази драма се разиграла на „Гремпъс“ на 15-и юли 1827 година и аз не можех да разбера защо Дърк Питърз си припомняше всичко това.
Но скоро разбрах.
— Дърк Питърз — казах аз, — ако толкова си искалата скриеш истинското си име, то защо ни го откри когато „Халбран“ стоеше на котва пред Тсалал? Защо не си запази името Джент?
— Сър, разберете ме. Всички се бояха да продължат напред. Всички искаха да се върнат. Това беше решено… и тогава аз помислих… Да! Че ако кажа, кой съм аз… Дърк Питърз от „Гремпъс“… другар на бедния Пим… ще ме послушат… ще помислят, както и аз, че той е жив, ще тръгнат да го търсят! А всъщност… това не ми беше леко, защото да призная, че аз съм Дърк Питърз… същият, който уби Паркър… Но гладът… мъчителният глад…
— Слушай, Дърк Питърз — продължих аз, — ти преувеличаваш. Ако късата сламка се бе паднала на тебе, тогава нали тебе би те постигнала участта на Паркър! Не може да ти се вменява в престъпление.
— Сър, а така ли ще разсъждава семейството на Паркър?
— Семейството му? Той имаше ли близки?
— Да… ето защо в дневника Пим е изменил това име… Паркър не се казваше Паркър, а…
— Артър Пим е постъпил добре. Аз също не искам да зная истинското име на Паркър… Пази тази тайна.
— Не, аз ще ви кажа това. Много ме мъчи… и може би ще ми олекне, като ви кажа, мистър Джорлинг.
— Не, Дърк Питърз, не трябва!
— Той се казваше Холт… Нед Холт!
— Холт! — извиках аз. — Както се казва вашият старши!
— Той е негов роден брат, сър.
— Но той е уверен, че Нед Холт е загинал заедно с останалите по време на крушението на „Гремпъс“!
— Това не е истина… и ако той узнае, че аз…
Точно в този миг силен тласък ме изхвърли от леглото.
Корабът така силно се наклони на дясната си страна, че едва не се обърна.
След това чух, как един сърдит глас извика:
— Кое куче стои на кормилото?
Това беше гласът на Джим Уест, който се обърна с този въпрос към Гирн.
Аз изскочих на палубата.
— Значи ти си изпуснал от ръцете си щурвала? — крещеше Джим Уест, като хвана Гирн за яката.
— Лейтенант… не зная…
— Лъжеш, ти казвам! Ти навярно си го оставил и корабът за малко да се обърне с дъното нагоре!
Очевидно Гирн по една или друга причина се бе отдалечил от кормилото.
— Грейсън — извика Джим Уест един от матросите, — застани на кормилото, а ти, Гирн, марш в трюма!
Изведнъж се чу вик: „земя!“ и всички отправиха погледи на юг.
XXI
Какво означаваше тази дума, която се чу от върха на мачтата — остров или континент? Какво ли ни чакаше на тази земя — радост или разочарование? Щяхме ли да намерим там онези, за които бяхме дошли в тези високи ширини?