Преди всичко трябва да отбележа, че викът на наблюдателя извърши пълен поврат в умовете на целия екипаж на кораба. Аз например не мислех вече за това, което ми довери Дърк Питърз — може би и самият метис го забрави временно, понеже се хвърли към носа и от тази минута очите му не се откъсваха вече от хоризонта.
Само Джим Уест остана верен на себе си. Нищо не можеше да отвлече този невъзмутим човек от това, което той наричаше служба, и той пак повтори своята заповед. Грейсън застана на кормилото, а Гирн затвориха в трюма.
Собствено казано, това беше съвсем справедливо наказание, против което никой не би могъл да възрази нито дума, невниманието на Гирн можеше да доведе кораба до гибел.
Въпреки това пет-шест моряци от Фолклендските острови започнаха да мърморят по адрес на лейтенанта.
Джим Уест с повелителен жест ги накара да млъкнат и те покорно се разотидоха по местата си.
Забравих да кажа, че щом се чу викът на наблюдателя, капитан Лен Гай в същата минута излезе на палубата от каютата си и с трескаво блестящи очи започна да гледа към тази земя, която се виждаше само на 18–20 мили пред нас.
Удари три часът. Бригът напредваше с предпазливост, каквато е наложителна за пътуването из тези места. Може би тук имаше подводни скали, които се издигат до самата повърхност на океана, и корабът би могъл да заседне или дори да се разбие. Всяка повреда при условията, в които се намираше „Халбран“, дори и да се отстранеше бързо, правеше невъзможно връщането му преди настъпването на зимата. Ние трябваше да имаме всички шансове в своя полза и нито един против.
Капитан Лен Гай заповяда да спуснат лота, който показа близо 200 метра дълбочина. След това хвърляха още няколко пъти и резултатите от измерването даваха основание да се предполага, че тук брегът беше много стръмен, а вероятно под водата — и съвсем отвесен. Но понеже би могло да се случи дъното изведнъж да се издигне в близост до брега, корабът се приближаваше, като дълбочината постоянно се измерваше.
Времето беше все още хубаво, макар че небето започна леко да се замъглява от югоизток на югозапад. Това отчасти ни пречеше да виждаме земята, която смътно се очертаваше на фона на небето и ту изчезваше в мъглата, ту отново се появяваше за минута, за да изчезне пак. Но колкото и неясно да се виждаше тази земя, ние все пак успяхме да различим, че в най-високата си част тя се издигаше от петдесет до шестдесет метра над морското равнище.
Не, недопустимо беше да се лъжем и това да не беше земя, а мираж и все пак страшно се бояхме от това. Впрочем, нима не беше естествено, сърцата ни да се свиват от страх в минутата, когато като че ли се приближавахме към заветната цел? Толкова надежди се криеха в този още едва видим бряг и колко голямо щеше да бъде нашето разочарование, ако се окажеше, че това не е земя, а призрак, неосезаема сянка!
Само при мисълта за това сърцето неволно се свиваше от страх и тревога обземаше ума. Струваше ми се, че „Халбран“ стана като че ли по-малък, като малка лодка, изгубена сред водната пустиня, а Едгар По казва, че неговият герой виждал как корабът му расте… расте, като живо тяло.
Когато имаш хубави морски карти или даже просто хидрогеографско описание на морските пристанища и брегове, тогава можеш да плаваш много по-смело. Тогава и капитанът не би отлагал влизането в пристанището за другия ден, а би заповядал веднага да хвърлят котва. Но друга беше работата сега — ние не смеехме и да мислим да не вземем всички предпазни мерки, необходими за пътуването по неизвестни морета. А напред не се виждаше нищо опасно. Освен това, полярната нощ още не беше настъпила и беше светло почти колкото през деня. Лъчезарното светило още нямаше намерение да се скрива зад хоризонта и полегатите му лъчи даже и през нощта обливаха с ярка светлина блестящата повърхност на Антарктида.
От този ден нататък в корабната книга всекидневно се вписваше значително понижение на температурата. Във въздуха термометърът на сянка показваше 0°C, а във водата не повече от три и половина градуса под нулата. Как да се обясни такова рязко понижение на температурата в самия разгар на антарктическото лято?
Но на каквото и да се дължеше то, екипажът трябваше отново да облече дебелите дрехи, които бе хвърлил преди месец, след преминаването на ледената бариера. Бригът се движеше по посока на вятъра и първите прояви на студа не бяха особено чувствителни, но все пак това не предвещаваше нищо добро и ние трябваше да бързаме колкото можеше по-скоро да достигнем целта, защото да останехме през зимата в тази негостоприемна област, би означавало да предизвикаме Бога.