— Разсъжденията ви са много правилни, сър, и що се отнася до мен, аз съм съгласен с мнението на мистър Джорлинг. Земята сигурно трябва да е близо. Ако я потърсим зад тези айсберги, навярно скоро ще я намерим без особени мъчнотии и без да се излагаме на големи опасности… Голяма работа, че ще отидем още един градус на юг, особено когато за това можем да сложим в джоба си неколкостотин долара повече! Не забравяйте, че доларите затова са добри, защото отначало можеш да ги пъхнеш в джоба си, а после да ги похарчиш за каквото си искаш!
На помощ на Хърлихърли се притече готвачът Ендикот, който считаше за свой свещен дълг да помогне на приятеля си, чието красноречие очевидно започна да се изчерпва.
— Да, приятели… хубави са тези… долари! — извика той, като показваше два реда изумително бели зъби.
Моряците не отговориха нито дума на съблазнителните увещания на Хърлихърли и неговия чернокож приятел и затова беше много възможно открито да се възпротивят, ако се дадеше заповед да карат кораба към айсбергите…
Капитан Лен Гай взе далекогледа, отправи го към движещите се ледени маси и няколко минути внимателно ги разглежда, а след това със звучен глас изкомандва:
— Обърни към юг-югоизток!
Джим Уест, без да възрази нито дума, даде нужните заповеди.
Матросите се поколебаха за миг, но след това дисциплината направи своето, и те макар и с недоволни лица се заловиха да изпълняват заповедите. Корабът, силно издул платна, ускори хода си.
Когато работата беше свършена, аз се приближих до Хърлихърли, отведох го настрани и му казах на ухото:
— Благодаря, боцман!
— Е, мистър Джорлинг, този път мина благополучно — отговори той, като поклати глава. — Но втори път няма да може безнаказано да се протака! Всички ще бъдат против мен… може би даже и Ендикот.
— Но аз не казах нищо такова, което би дало повод да ме подозират в лъжа… — възразих бързо.
— Това е вярно, наистина, и може би в края на краищата ние ще достигнем до желания резултат.
— Да, Хърлихърли… и аз съм готов да повторя, че съм съвсем уверен в това, че ние непременно ще видим земя зад тази линия на айсбергите!
— Може би, мистър Джорлинг, може би! Само че тя трябва да се покаже след не повече от две денонощия, защото — кълна се в боцманската си чест — след това вече не бихме могли да се справим тъй лесно с нашите момчета и те ще ни заставят да обърнем на север.
През следващото денонощие „Халбран“ държеше посока юг — югоизток, макар да беше принуден често да криволичи и даже да намали скоростта си, когато попаднахме между ледовете. От момента, когато бригът попадна в линията на айсбергите, която трябваше да пресечем косо, плаването стана много по-трудно. Огромни ледени маси плаваха с величава бавност. Буците изглеждаха „нови-новенички“, както казваше нашият боцман, и това даваше повод да се предполага, че се бяха образували, т.е. се бяха откъснали от брега, само преди няколко дена. Те достигаха височина от 30 до 50 метра и сигурно тежаха хиляди тонове. Джим Уест не слизаше от палубата нито за минута и следеше да не стане сблъскване с ледените грамади.
Напразно търсех между айсбергите някакви признаци на земя, появата на която би могла да накара кораба да измени посоката и да тръгне право на юг. За нещастие, не виждах нищо, което би могло да ме успокои в това отношение.
Тук смятам за нужно да отбележа, че досега стрелката на компаса даваше съвсем правилни показания. Магнитният полюс, от който ни отделяха неколкостотин километра, нямаше още никакво влияние върху компаса. Стрелката, вместо онези колебания, които я карат да се върти близо до полюса, запазваше своята неподвижност и ние смело можехме да й се доверим.
И тъй, въпреки моето убеждение, изградено въз основата на доста сериозни данни, никъде не се виждаха никакви следи от земя, и започна вече да ми минава през ума, че по-добре би било да обърнем на запад, макар че с това щяхме да се отдалечим от онази крайна точка, където се пресичат меридианите на земното кълбо.
И ето, при изтичането на тези малко часове — боцманът ми даваше срок от 48 часа — моряците постепенно се връщаха към старото настроение — това беше твърде очевидно — и надеждата пак се сменяше с отчаяние, и пак възникваше ропот. Още денонощие и половина и аз вече нямаше да бъда в състояние да превъзмогна това… Корабът окончателно и безвъзвратно щеше да отстъпи на север.
Екипажът мълчаливо изпълняваше командите на Джим Уест, който ту поставяше кораба с носа срещу вятъра, ту го насочваше по посока на вятъра, лавирайки между ледовете. Но въпреки всичкото старание на лейтенанта, въпреки ловкостта на матросите, които с поразителна бързина изпълняваха заповедите на своя началник, бригът понякога все пак закачаше стените на айсберга, по които след преминаването на „Халбран“ се виждаха дълги черни ивици от смола. Това действаше обезкуражаващо на моряците и на всеки от тях неволно идваше на ум, че обшивните дъски могат да се разлепят и да нахлуе вода…