След няколко минути на „Халбран“ не остана почти никой. Всички търсеха убежище на леда в очакване кога айсбергът ще се освободи от своята мъглива обвивка. Слънчевите лъчи, които осветляваха в това време айсберга отстрани, не можеха да разсеят мъглата и ние едва виждахме червеникавия диск на дневното светило.
Впрочем на двадесет крачки все пак можехме да се виждаме един друг, а „Халбран“ рязко се открояваше като голяма тъмна маса върху блестящата бяла повърхност на айсберга.
Щом минаха първите минути на уплаха, веднага започнаха да проверяват, дали някой не беше паднал във водата.
По заповед на капитан Лен Гай моряците се събраха около местата, където стоях аз заедно с лейтенанта, боцмана и нашите старши: Харди и Мартин Холт.
Джим Уест направи проверка. Петима души липсваха: Дреп, един от старите моряци на кораба и четирима от новите: двама англичани, един американец и един от Огнена земя — всички те бяха наети на Фолклендските острови.
Тъй че тази катастрофа струваше живота на петима души — първите жертви на експедицията от самото ни излизане от Кергелен, и кой знае дали нямаше да изгубим още някого.
Да, ние бяхме уверени, че нещастниците са загинали, понеже всички търсения останаха напразни… никой от тях не се обади на нашите викове.
Търсихме ги и след като се разпръсна мъглата и не намерихме даже и следи. В онази минута, когато невидимата сила подхванала „Халбран“ отдолу, той получил такъв силен тласък, че клетниците, които се бяха намирали на палубата, навярно не са могли да се задържат за абордажните мрежи и по всяка вероятност нямаше да намерим дори и телата им, които течението трябва да бе отнесло далеч в откритото море.
Когато най-после окончателно се установи, че по време на катастрофата са изчезнали петима души, отчаянието се промъкна във всички сърца. Сега като че ли още по ясно си представяхме опасностите, които застрашават експедициите, изследващи антарктическите области!
— А къде е Гирн? — чу се изведнъж въпрос.
Зададе го Мартин Холт, и наоколо за минута настана мълчание.
Ами ако китоловецът, за когото ние сякаш забравихме, бе смазан в тясното помещение на трюма, където го затвориха по заповед на лейтенанта?
Джим Уест се хвърли към кораба, изкачи се по въжето, което висеше от носа и стигна до помещението на екипажа, през което можеше да проникне в трюма.
Ние стояхме неподвижно и мълчаливо чакахме решението на участта на Гирн, макар че този зъл гений на екипажа не заслужаваше особено съжаление.
В същото време аз бях убеден, че мнозина от окръжаващите ни моряци мислеха в тази минута, че ако бяхме послушали съветите на китоловеца и ако бригът беше обърнал на север, екипажът нямаше да търси спасение на тази ледена планина! И тъй като аз особено настоявах за продължаване на експедицията, то всичката отговорност лягаше главно върху мен. Само при мисълта за това ми ставаше дори страшно!
Най-после лейтенантът се показа на палубата, а след него и Гирн.
По някакво чудо нито гредите, нито обшивката не бяха пострадали на това място, където беше арестуван китоловецът.
Гирн се спусна по въжето от кораба и се присъедини към другарите си, без да произнесе нито дума.
Към шест часа сутринта мъглата се разпръсна, благодарение на доста силното понижение на температурата, и сега ние можехме доста вярно да определим големината на леда, на който седяхме като мухи на захарна буца, и струва ми се, че ако някой погледнеше отдолу нашия бриг, той би му се видял не по-голям от ладийка на търговски кораб.
Нашият айсберг имаше обиколка от 600 до 800 метра, а на височина се издигаше от 45 до 50 метра. Освен това, четири пети от него, ако не и повече, се намираха под водата, така че тази страшна ледена маса трябваше да тежи милиони тонове.
Ето как бе станала катастрофата.
Айсбергът, след като се откъснал от материка, заплувал на север, а по пътя водата бе подмила основите му, следствие на което той повдигнал единия си край. При това, естествено, трябвало да се премести и центърът на тежестта. Айсбергът се преобърнал и вдигнал брига, който се озова на върха на ледената планина. Айсбергите се обръщат по този начин доста често по време на странстванията си по Ледовития океан, и това е главната опасност за корабите, които се срещат с движещите се ледени планини.
Когато капитан Лен Гай, лейтенантът, боцманът и аз останахме сами, аз зададох въпроси по този повод.
— Преди всичко, трябва да ви кажа, че няма да бъде лесно да се спусне корабът във водата, и изобщо това е много рискована работа — каза Джим Уест. — Но щом е наложително да се направи, ние, разбира се, ще го направим. Според мен, ще трябва да пробием в леда нещо като тунел до самата основа на айсберга…