— И то без отлагане — прекъсна го капитан Лен Гай.
— Чувате ли, боцман? — продължи Джим Уест. — Още днес на работа!
— Чувам, и всички още сега ще се заловят за работа — отговори Хърлихърли. — Но най-напред, позволете ми, капитане, да направя една забележка…
— Каква?
— Преди да започнем работа, трябва да прегледаме кораба и да видим, какви повреди е получил, т.е. могат ли да се поправят. Защото, сами помислете, защо ще спущаме във водата кораб с пробито дъно, щом той веднага ще започне да потъва?
Всички се съгласиха с тази много разумна забележка на боцмана.
Когато мъглата се разпръсна съвсем, яркото слънце освети източната страна на айсберга, откъдето погледът обхващаше широко пространство от морето. От тази страна, вместо стръмни стени, по които кракът не би могъл да намери опорна точка, айсбергът имаше издатини, падини и дори малко плато, дето доста лесно би могъл да се построи временен лагер.
Повърхностният преглед даваше основание да се предполага, че за момента айсбергът беше много устойчив, и дори да се преобърнеше някога, това нямаше да бъде скоро.
Капитан Лен Гай, лейтенантът, боцманът, старшите Харди и Мартин Холт, а заедно с тях и аз, отидохме на кораба, за да направим най-грижлив преглед. Преглеждането на лявата половина беше по-леко, понеже „Халбран“ беше легнал надясно. Но за преглеждането на противоположната страна ние трябваше тъй или иначе пълзешком да се промъкнем до основата на кораба, като подкопаваме леда… Колкото и трудно да беше, трябваше да го направим, ако искахме да прегледаме целия скелет на кораба както трябва.
Прегледът продължи два часа и в резултат установихме следното: всички повреди бяха незначителни и поправките щяха да отнемат много малко време.
След приключването на вътрешния и външния преглед дойдохме до заключение, че повредите във всеки случай бяха по-малко, отколкото имахме основание да се боим, и ние се успокоихме в това отношение…
Успокоихме се… да… само да успеехме да спуснем нашия кораб пак във водата!
Капитанът реши, че след закуската моряците ще започнат да подкопават в леда полегат улей, по който след това „Халбран“ щеше да се хлъзне във водата. Да дадеше Бог да сполучи тази операция, защото иначе ни заплашваше опасност да прекараме на тази плаваща маса цели пет месеца полярна зима и през всичкото време може би щяхме да се носим по океана, без да имаме възможност да спрем нашия леден кораб, нито да го накараме да се движи в желаната посока. Но навярно никой или малцина биха доживели до пролетта и повечето от нас биха загинали още в началото на зимата от най-ужасната смърт — смърт от студ и глад.
В този момент Дърк Питърз, който се намираше само на десетина крачки от нас и оглеждаше югоизточната посока на хоризонта, изведнъж извика с рязък глас:
— В дрейф!
В дрейф? Какво можеше да означава това възклицание на метиса, ако не, че айсбергът стоеше неподвижно? Колкото до причината, която бе предизвикала това спиране, ние нямахме време нито да я търсим, нито да обмисляме последиците от това.
— Наистина е така! — каза боцманът. — Айсбергът стои неподвижно, а може би и не се е мръднал от мига, когато се обърна!
— Какво значи това? — с неволно учудване попитах аз. — Че стои на едно място ли?
— Да — отговори ми лейтенантът. — А ето ви и доказателството! Виждате ли как го задминават другите айсберги?
И наистина край нас минаваха вече пет или шест ледени планини, а нашата очевидно през цялото време не се помръдваше от мястото си, сякаш беше заседнала на някаква подводна скала.
Най-много основания имаше да се предполага, че нашият айсберг е срещнал по пътя си подводна скала, на която е заседнал, и щеше да се отдели от нея вероятно чак тогава, когато се стопеше отдолу и се повдигнеше нагоре подводната му част, което също можеше да предизвика ново обръщане на леда.
Изобщо това беше ново и твърде сериозно усложнение и за нас навярно щеше да е много по-добре да се носим заедно с другите айсберги на юг по морето, отколкото да седим на тази планина, неподвижно заседнала на подводна скала. Плавайки по океана, ние можехме да се надяваме да стигнем до континент, до остров, и даже ако течението не се изменеше, ако морето се окажеше свободно, да преминем зад границата на южните области.
И тъй, ето в какво положение се озовахме ние след тримесечно плаване по тези негостоприемни ширини. Можехме ли сега да мислим още за търсене на Уилям Гай и на моряците ат „Джейн Гай“, когато не знаехме, как самите ние ще се отървем от тази беда? Нашето положение беше много печално, освен това всяка минута можеха да се разбунтуват моряците на „Халбран“. Нещо твърде възможно, особено под вредното влияние на Гирн; и кой знае как щеше да свърши този бунт, каква участ очакваше капитана и лейтенанта, а заедно с тях, разбира се, и мене, понеже матросите ме считаха главен виновник за всички нещастия.