— Още не сме стигнали до там, дявол да го вземе! — отговори боцманът. — Айсбергът е здрав и няма опасност да се разтопи до зимата…
— Не — потвърди Джим Уест, — засега няма опасност. Но все пак трябва да се пази лодката, и не само лодката. Трябва да пазим също и склада за хранителни припаси!
— Добре поне, че навреме стоварихме всичко на сигурно място! — добави Хърлихърли. — Клетият „Халбран“! Той остана в тези морета, както и „Джейн Гай“!
— Ти си прав, Хърлихърли — продължи капитан Лен Гай, — ние даже сме длъжни да не позволяваме на никого от нашите хора да се отдава на грабеж. Имаме запаси за повече от година, без да смятаме това, което ще ни даде риболовът…
— Пазенето им се налага още и затова, капитане — отговори боцманът, — защото видях как се навъртаха около бъчвите с джин и уиски…
— Това би било ужасно! Излишно е да се казва на какво могат да бъдат способни тези нещастници в състояние на опиянение! — извиках аз.
— Аз се наемам да ги укротя във всеки един момент — спокойно възрази лейтенантът.
— Но как мислите? — попитах тогава аз. — Няма ли да бъдем принудени да зимуваме на тази ледена планина?
— Да пази Бог! Това би било ужасно нещастие! — възрази капитан Лен Гай.
— Всъщност, ако се наложи — каза боцманът, — ние отлично бихме могли да се приспособим към това положение, мистър Джорлинг. Ще си направим нещо като землянки в леда, и смятам, че в тях бихме могли да понесем и най-суровата полярна зима, а докато имаме провизии няма да гладуваме…
Все пак смятах, че преди да пристъпим към устройството на зимен лагер за седем или осем месеца, би трябвало да се опитаме да напуснем айсберга, ако това беше възможно.
Веднага насочих върху това вниманието на капитан Лен Гай и Джим Уест. Да се отговори на този въпрос беше много трудно и моите събеседници се замислиха.
Най-после капитан Лен Гай каза:
— Да, това би било най-доброто, и ако можехме всички да се съберем в лодката и да вземем със себе си храна за цялото време на пътуването, което ще продължи от три до четири седмици, аз без колебание веднага бих се спуснал в морето и бих се постарал да се върнем на север…
— Но ние ще трябва да се движим срещу вятъра и течението, и такова плаване би било трудно даже за нашия бриг… Ако продължим да плаваме на юг…
— На юг? — повтори капитан Лен Гай, и ми отправи такъв поглед, като че ли искаше да прочете най-скритите ми мисли.
— А защо не? — отговорих аз. — Ако айсбергът не беше заседнал на подводна скала, той може би щеше да доплува до някаква земя. Но това, което лесно направи айсбергът, съвсем не е по силите на плитката лодка…
Капитан Лен Гай мълчаливо поклати глава, без да отговори нищо, Джим Уест също не произнесе нито дума.
— Все ще вдигне котва някога и нашият айсберг! — извика Хърлихърли. — Та той не е сраснат с дъното като Фолклендските или Кергеленските острови! Според мен, най-правилно и удобно би било да се изчака да тръгне айсбергът, понеже лодката не може да ни вземе всички… а ние сме двадесет и трима души.
Най-после, в заключение, решихме да се готвим за зимуване, въпреки увереността, че ледената планина непременно щеше да се откачи и да тръгне на север.
Ето нещо, за което трудно ще бъдат накарани нашите хора! — забеляза Хърлихърли.
— Щом като е нужно, ще бъде направено — възрази лейтенантът, — и още днес ще се заловим за работа!
В покруса започна и измина този ден, особено след като пристъпихме към устройване на зимния лагер.
От всички ни, да си кажем правото, само готвачът Ендикот се покори на участта си без ропот. Той, както всички негри, малко се интересуваше от това, какво го очаква занапред, и напълно доволен от настоящето, което съвсем не му се виждаше толкова печално, весело гледаше бъдещето в очите — може би, впрочем, в това се и заключава истинската философия. Но когато ставаше дума за кухнята, където и да се помещаваше тя, той изведнъж ставаше сериозен и с делови вид обсъждаше въпроса за поставянето на печката.
Той даже каза на своя приятел, боцмана:
— Добре поне, че моята кухня не потъна заедно с брига! Провизии имаме много, и вие ще видите, Хърлихърли, какви вкусни ястия ще ви готвя! Вярвайте, не по-лоши отколкото на „Халбран“… Разбира се, докато има провизии.
— Е, поне в това отношение още няма защо да се безпокоим, драги Ендикот — възрази боцманът. — Ако трябва от нещо да се боим, то не е гладът, а студът… студ, който те превръща в ледена шушулка, щом престанеш за минута да ходиш… студ, от който кръвта замръзва в жилите и черепът пращи!… Ако имахме още няколко тона въглища… Но аз ги проверих, и се оказа, че има точно толкова, колкото е нужно за твоята печка…