Метисът се изправи с рязко движение, а аз се хванах за главата и почнах да размишлявам… Тези закъснели въпроси на Мартин Холт за брат си бяха зададени — аз не се съмнявах в това — по съвета на Гирн… Може би, китоловецът бе научил тази тайна по някакъв начин още на Фолклендските острови и е мълчал досега само защо го е чакал удобен случай?
Но ето какво не можех да разбера! С каква цел караше той Мартин Холт да разпитва метиса? Може би разчиташе да скара нашия старши с метиса, а после да го накара да се сдружи с неговите поддръжници? Това беше твърде възможно, защото ако успееха да отвлекат лодката, Мартин Холт щеше да им бъде много потребен, понеже той можеше да прекара лодката там, където Гирн и другарите му, предоставени сами на себе си, навярно биха претърпели несполука.
Когато вдигнах очи, Дърк Питърз вече не беше при мен. Той изчезна без да го забележа, след като ми каза всичко, каквото имаше да ми каже, и след като се убеди, че не съм издал неговата тайна. Ставаше късно, аз хвърлих последен поглед на хоризонта и слязох долу дълбоко развълнуван, и както винаги, очаквайки с нетърпение следния ден.
Преди да се разпръснем по палатките, взети бяха обичайните предпазни мерки; на всички беше строго заповядано да не излизат от лагера, с изключение на метиса, който остана да пази лодката.
Аз бях толкова уморен нравствено и физически, че се повалих веднага на леглото до капитан Лен Гай и заспах като убит, а в това време лагерът се пазеше отначало от лейтенанта, а после от капитана, който го смени.
На следния ден, 31-ви януари, рано сутринта аз повдигнах платното на нашата палатка. Какво разочарование!
Навред имаше мъгла — не онази мъгла, която се разсейва от първите лъчи на издигащото се слънце и изчезва под влиянието на атмосферните течения… Не! Тази мъгла беше някак жълтеникава и миришеше на плесен. Освен това и температурата още повече се понижи, сякаш предвещаваше скорошно настъпване на южната зима…
— Мръсна работа — ми каза боцманът, — ние можем да минем сега покрай самата суша и да не я забележим!
— А как се движим? — попитах аз.
— Много по-добре от вчера, мистър Джорлинг. Капитанът заповяда да хвърлим лота и определи скоростта на движението, която се оказа не по-малко от 6–7 мили в час.
— И какво е вашето мнение, Хърлихърли?
— Мисля, че течението е толкова силно, тъй като цялата водна маса като че ли е притисната тук в тясно пространство… и аз ни най-малко не бих се зачудил, ако изведнъж се покаже земя отдясно или отляво само на някакви 18–20 мили!
— Това значи, че сме влезли в широк пролив, който прорязва антарктическия континент?
Въпреки мъглата, която висеше ниско над морето, аз все пак отидох по навик на върха на айсберга, с надеждата, че може би мъглата ще се разсее поне за минута и аз пръв ще видя земя на изток или на запад.
Когато стигнах до привичното си място, напразно се мъчех да пронижа с поглед непроницаемата сива завеса, която покриваше цялата тази област.
Дълго стоях така и чувствах, че като че ли ме люлее североизточният вятър, който чувствително се усили и може би в края на краищата щеше да разкъса гъстата мъглива завеса…
Но изглежда на моите надежди не беше съдено да се сбъднат скоро — и мъглата стана като че ли още по-гъста, въпреки много силния вятър. Нашият айсберг под двойното влияние на атмосферните и морските течения плаваше много бързо, и дори ми се струваше, че ледената планина сякаш цяла потреперва…
Състоянието на атмосферата не се измени през целия ден. Мъглата все тъй висеше над океана, забулвайки хоризонта; и макар че през последното денонощия нашият айсберг, който се движеше много бързо, измина не по-малко от 70 км и даже може би пресякохме полюса, ние нямахме възможност да узнаем това, и навярно никога няма да го узнаем.
XXVI
Понеже мъглата не се вдигна нито на 2-ри, нито на 3-ти, нито на 4-и февруари, ние нямаше как да определим какво разстояние е изминал айсбергът откакто пресякохме полюса. Впрочем капитан Лен Гай и Джим Уест ме уверяваха, че сме изминали приблизително 450 мили.
И аз бях почти съгласен с тях, защото течението очевидно все тъй бързо ни носеше в същата посока. Според мен, ние имахме пълно основание да предполагаме, че сме попаднали в морски ръкав между две половини на континента, едната на изток, а другата на запад. Много съжалявах, че не можем да спрем нито на едната, нито на другата страна на широкия пролив, който с настъпването на зимата щеше да се покрие с дебела ледена кора!
Когато заговорих за това с капитан Лен Гай, той съвършено справедливо ми отговори: