Трябва да се има предвид, че тези птици най-често правят гнездата си или по крайбрежията на континентите и островите на тези високи ширини, или на близките ледени полета. Може би появата на пингвините показваше, че земята е близо?
Нима всички се намирахме в такова душевно състояние, че бяхме готови да се хванем за най-малкия лъч надежда, както потъващият се хваща за сламка!…
Аз попитах капитан Лен Гай, какво означаваха според него крясъците на пингвините.
— Моето мнение навярно напълно ще съвпадне с вашето, мистър Джорлинг — отговори ми той. — Откак плаваме на нашия лед, не сме виждали още нито една от тези птици на нашата ледена планина, а сега, ако се съди по този оглушителен рев, те са се появили изведнъж с хиляди. Къде са тези птици и откъде идат крясъците им? Разбира се от земя, до която ние се намираме, по всяка вероятност, доста близо…
— А какво мисли лейтенантът?
— Същото, мистър Джорлинг, а вие знаете, как този човек не обича да се самозалъгва с празни надежди!
— Да, така е.
— Освен това, има още едно обстоятелство, което еднакво порази и него, и мене, и на което вие навярно изобщо не сте обърнал внимание.
— За какво говорите, капитане?
— За мученето, което се чува заедно с крясъка на пингвините… Вслушайте се добре и сам ще се убедите, че говоря истината.
Аз се вслушах. Действително, в хора вземаха участие не само пингвините.
— Да, наистина — казах. — Сега ясно чувам това жално мучене. Значи трябва да има и тюлени или моржове.
— Това е сигурен признак, мистър Джорлинг… Спомнете си, колко рядко виждахме тези птици и животни в последно време. Сега мога с увереност да ви кажа, че те са попаднали тук не случайно: навярно някъде наблизо има земя и пингвините са заели крайбрежието, а тюлените и моржовете — заливите.
Гъстите валма мъгла, надвиснали над самото море, привечер като че ли още повече се сгъстиха. От пет часа следобед не можеше нищо да се различи даже на няколко крачки встрани от платото, на което стояха нашите палатки. Ние почти пипнешком се търсехме един друг. Дори гласът някак особено звучеше в тази пропита като гъба с влага атмосфера. Фенерът едва блещукаше, а самият огън приличаше на някакво жълтеникаво петно. И само оглушителният рев на пингвините, които крещяха с цяло гърло, ясно се чуваше в това мъртво безмълвие.
Към осем часа вечерта водните пари се сгъстиха в такава компактна маса, че дори не се чувстваше съпротивление при ходенето. Като че ли съставът на въздуха се измени и той сякаш започна да преминава в твърдо състояние.
В девет часа вечерта цялата околност потъна в дълбок мрак, макар че слънцето още не залязваше зад хоризонта.
Капитан Лен Гай, желаейки да се убеди, че всички моряци са се върнали в лагера, и да ги предпази от някаква необмислена крачка, заповяда да направят проверка.
Всеки моряк, след като се обадеше, заемаше мястото си в палатката, където фенерите светеха твърде слабо, или по-право — никак.
Само метисът не се обади, когато повикаха неговото име, повторено след това няколко пъти от боцмана.
Хърлихърли почака няколко минути.
Дърк Питърз не се появяваше.
Може би той беше останал да караули край лодката? Това беше много вероятно, макар и да беше съвсем излишно, тъй като на никой и през ум нямаше да му мине да краде лодката в такава мъгла.
— Видял ли е някой от вас Дърк Питърз днес? — попита капитан Лен Гай.
— Никой — отговори боцманът.
— Даже на обяд?
— Даже и на обяд, капитане, а положително дажбата му се е свършила.
— Дали не му се е случило някакво нещастие?
— Не се бойте за него! — отвърна боцманът. — Тук той е в своята стихия, и тази мъгла за него е толкова страшна, колкото за бялата мечка! Дърк Питърз се е отървал от беда веднъж, ще се отърве и втори път!
Аз не прекъсвах Хърлихърли, понеже добре знаех защо метисът се държеше настрана.
Макар че Дърк Питърз не се обади на виковете на боцмана, а да ги чуе не беше възможно — Хърлихърли в случая не пожали дробовете си — ние все пак не смеехме и да мислим да тръгнем да го търсим.
Уверен съм, че през тази нощ никой от нас не спа, с изключение може би само на Ендикот. Всички ние почти се задушавахме в палатките си от недостига на кислород. А и нервите ни бяха някак особено възбудени, сякаш в очакване на нещо необикновено — ние като че ли предчувствувахме, че в положението ни скоро ще настъпи промяна, може би към по-добро, а може би и към по-лошо, ако изобщо можеше да бъде по-лошо.
Нощта мина все пак спокойно и в шест часа сутринта всички излязоха от палатките, за да подишат чист въздух.