Оставаше и третият много важен въпрос, на който беше много трудно да се отговори, и този въпрос сякаш нарочно, за да предизвика раздразнение у моряците, бе повдигнат пак от китоловеца.
На капитана предстоеше да реши, как да постъпим с нашата единствена лодка. Дали да я пазим в пещерата за всеки случай, или да се възползваме от нея, за да се опитаме да достигнем ледената бариера?
Капитан Лен Гай очевидно не искаше да даде окончателен отговор. Той се ограничи с това, че помоли да се отложи този въпрос с едно или най-много две денонощия. Пристъпвайки към решението му, ние непременно трябваше да имаме предвид, че лодката можеше да вмести 11 до 12 души, заедно с необходимите провизии за продължително пътешествие. Затова се налагаше преди всичко да се заемем с устройването на помещението за тези, които щяха да останат на този бряг, а след това вече, ако се решеше да се спусне лодката, изборът на пасажерите за нея щеше да стане с жребий.
При това капитан Лен Гай обяви, че нито Джим Уест, нито боцманът, нито аз, нито самият той ще искаме за себе си някакво изключение и че ще се подчиним на присъдата на съдбата. Старшите матроси на „Халбран“, Мартин Холт и Харди, и двамата заедно или всеки поотделно, биха могли да закарат лодката до най-близките места за риболов, които китоловните кораби може би още не са напуснали.
Разбира се, че избраните по жребий щастливци нямаше да забравят своите другари, които щяха да останат да зимуват на този бряг отвъд 86-ия паралел, и щом настъпеше летният сезон, щяха да изпратят кораб да ги прибере.
Всичко това бе казано, повтарям, със съвсем спокоен и твърд глас. Аз трябваше да бъда напълно справедлив към капитан Лен Гай — в моите очи той сякаш израстваше, колкото по-сериозно ставаше положението.
Когато свърши да говори, никой не направи ни най-малка забележка. Пък и какво ли биха могли да му кажат — и да станеше нужда да се решава това, то щеше да се реши от съдбата, чиято роля ще изпълни жребият. А сега, според мен, нямаше защо и да се говори за това.
След приключването на работата за деня всички се върнахме в лагера, където всеки получи своята порция от вечерята, сготвена от Ендикот, а след това за последен път легнахме да спим в, палатката на леда.
Дърк Питърз не се появи и аз въпреки голямото си желание не можах да го намеря.
На следния ден, 7-и февруари, всички се заловиха за работа.
Времето беше хубаво, вятърът — слаб, небето — слабо облачно; температурата — съвсем поносима, 8°С.
Преди всичко спуснаха внимателно лодката от върха до основата на айсберга, а след това моряците на ръце я пренесоха на пясъчния бряг, по-далече от вълните на прилива. Лодката беше в пълна изправност и можехме да се надяваме, че ще ни бъде полезна в случай на нужда.
След това боцманът се залови с пренасянето на провизиите и различните предмети, които за всеки случай бяха стоварени от „Халбран“.
Аз също помагах, както и капитан Лен Гай и лейтенантът, понеже тази работа не трябваше да се отлага нито минута.
През този ден най-после се появи и Дърк Питърз и усърдно започна да ни помага, но през целия ден не каза никому нито дума.
Дали се бе отказал най-после от надеждата да намери своя беден Пим, или не? Просто не знаех какво да мисля.
Дните 8-и, 9-и и 10-и февруари отидоха за приспособяване на новото помещение. Всичкия товар наредихме в една голяма пещера, съседна на тази, в която смятахме да живеем и в която, по съвета на боцмана, Ендикот настани своята печка. Благодарение на това докато се готвеше, печката щеше да топли и цялата пещера през дългите дни или по право, през дългата нощ на южната зима.
Още на 8-и февруари вечерта ние заехме тази пещера със сухи стени и ситен пясък на пода, в която проникваше съвсем достатъчно светлина през входния отвор.
Докато всички работехме в пещерата, превръщайки я в помещение за зимуване, аз не забелязах нищо подозрително в държанието на Гирн и на фолклендските му приятели. Подчинявайки се на дисциплината, те всички безпрекословно изпълняваха заповедите на старшите и даже проявяваха заслужаващо похвала усърдие. Но все пак на метиса бе възложено да охранява лежащата до брега лодка, която сега много лесно можеше да се открадне.
Хърлихърли, който се беше нагърбил със специалната задача да следи китоловеца, ми се виждаше също много доволен от тяхното миролюбиво настроение.