Колкото до раната му, за нея нямаше защо да се безпокоим. Куршумът бе засегнал само мускулите в горната част на лявата ръка, и той го извади оттам, без чужда помощ. За всеки случай ние все пак промихме раната и я превързахме с парче чисто платно; след това той облече своята куртка и още на следния ден се залови за обичайните си занимания, без да чувства очевидно никаква болка в ръката.
Когато се устройвахме в пещерата, ние имахме предвид предстоящото зимуване, а зимата вече се приближаваше и последните няколко дни слънцето една просветваше през мъглата. Температурата спадна до 2° над нулата, и както знаехме, скоро щеше да се понижи още повече. Слънчевите лъчи не грееха както преди, а само осветяваха земята със своите полегати лъчи. Капитан Лен Гай заповяда на всички ни да облечем топли вълнени дрехи, без да чакаме студа да се почувства още по-силно.
А в това време айсбергите и малките ледени буци продължаваха да плават от юг на север във все по-голямо и по-голямо количество.
През следващите дни, 14-и до 17-и февруари, дооправяхме помещенията за нас и припасите.
В същото време ние успяхме да направим няколко екскурзии в околността. Почвата навред беше също такава суха и камениста и по нея не растеше нищо, освен бодлива индийска смокиня, която покриваше почти цялото крайбрежие.
В едно от нашите излизания се отдалечихме на 7–8 километра от пещерата и се приближихме до подножието на доста полегата планина, височината на която достигаше до 1200–1400 метра.
В прехода взеха участие капитанът, лейтенантът, Френсис и аз. Когато се изкачихме на върха на планината, ние можехме да обгърнем с поглед един още по-широк хоризонт. На север и запад пред нас продължаваше същата редица оголени върхове, а когато тези върхове се покриеха със сняг и всички неравности изчезнеха под бялата мека покривка, тогава те трудно щяха да се отличават от айсбергите, замръзнали на едно място в морето.
Оказа се между другото, че ние не се лъжехме като предполагахме, че брегът се простира доста на изток: от своя наблюдателен пункт ясно видяхме с далекогледа даже най-далечните хълмове и планини, озарени от косите лъчи на слънцето, което клонеше към залез.
Континент ли е това или остров — ето какво искахме да си изясним. Но каквото и да беше, с увереност можехме да кажем, че тази земя е безплодна и не само необитаема, но даже непригодна за живота на човешки същества.
Капитан Лен Гай през този ден ни предложи да дадем някакво название на тази страна, където ни донесе айсбергът. Ние с общо съгласие я нарекохме „Халбран“ в памет на нашия кораб. Същевременно, за да запомним по-добре отделните пунктове, кръстихме с името „Джейн Гай“ пролива, който разделяше двете части на полярния континент.
Когато свършихме с изследването на околностите и с устройването на зимовището ни, се заловихме с лов на пингвини, от които скалите просто гъмжаха, а също убихме и няколко земноводни, излезли на брега за почивка. Потребността от прясно месо все пак се чувствуваше. Сготвеното от Ендикот тюленово и моржово месо ни се видя напълно сносно. Освен това моржовата и тюленовата мас можеха в краен случай да заместят каменните въглища, понеже всъщност те са прекрасен горивен материал.
Тъй неусетно и същевременно еднообразно минаваха ден след ден. Очевидно нямаше основание да се очаква, че скоро ще настъпят някакви промени, когато изведнъж на 17-и февруари стана едно непредвидено събитие, но предначертано от Провидението, бих казал аз, а също и тези, които вярват, че Провидението непрестанно се грижи за нас.
Това се случи в 8 часа сутринта. Времето беше тихо, небето чисто, термометърът показваше нула.
Ние всички, с изключение на боцмана, се намирахме в пещерата и се готвехме да закусваме, когато изведнъж чухме да ни викат отвън.
Не можеше да ни вика друг освен Хърлихърли, а понеже викът се повтори, ние тичешком излязохме от пещерата.
— Елате, елате по-бързо! — извика боцманът, като ни видя.
Самият той в това време стоеше на една скала и показваше с ръка към морето.
— Какво има там? — попита капитан Лен Гай.
— Лодка.
— Лодка? — извиках аз.
— Дали не се връща нашата лодка? — попита Лен Гай.
— Не… не е тя! — отговори Джим Уест.
И наистина, някаква лодка, по конструкция и размери никак не приличаща на откраднатата лодка от нашия бриг, бавно плаваше без лопати и гребци, носена от вятъра.
Можеше да се помисли, че беше оставена на произвола на съдбата…
На всички ни дойде една и съща мисъл — да завладеем на всяка цена тази лодка, с която по-късно може би щяхме да успеем да се махнем оттук… Но как да стигнем да нея, как да я докараме до нас?