Лодката беше на по-малко от миля и половина от брега и след по-малко от двадесет минути тя щеше да пресече пътя на малка ледена планина, да я задмине, понеже на това място нямаше водовъртеж, който би могъл да я задържи, а след още двадесет минути съвсем щеше да се скрие от погледа.
И ето ние стояхме и гледахме лодката, която продължаваше да плава по течението, без да приближава към брега, а и видимо течението сякаш я отнасяше по-далеч от нас.
Изведнъж се чу плясък, като че ли в морето падна някакво тяло.
Той бе свалил дрехите си и се бе хвърлил във водата от върха на скалата, а когато ние го видяхме, той беше вече на 15 метра от брега и плуваше към лодката.
Ние го приветствахме с гръмко „ура“.
Метисът се обърна назад, а след това на тласъци, с поразителна бързина се устреми напред. Никога в живота си не бях виждал нещо подобно, това не беше човек, а риба, попаднала от сушата в своята родна стихия.
Щеше ли да успее Дърк Питърз да достигне лодката преди течението да я отнесе към североизток?
И после, дори да я достигнеше, щеше ли да може без кормило и без гребла да я докара до брега, от който тя постоянно се отдалечаваше, следвайки същия път, по който минаваха край нас повечето айсберги.
След като извикахме „ура“ ние неподвижно стояхме на брега и следяхме с очи всяко движение на метиса… Няма нужда да казвам колко бяхме развълнувани всички, как трепетно биеше сърцето на всеки от нас. Само боцманът остана верен на себе си и от време на време се провикваше:
— Смело… Дърк… Работи!
За няколко минути метисът преплува неколкостотин метра, пресичайки пътя на лодката. Главата му се виждаше като черна точка на повърхността на дългите вълни. Досега не се забелязваше у него никакъв признак на умора. Ръцете и краката му ритмично разсичаха водата, и той продължаваше да плува все така бързо, работейки със своите четири двигателя.
Да, сега ние вече не се съмнявахме, че Дърк Питърз ще стигне лодката. Бояхме се само да не би течението да отнесе и него заедно с лодката, ако не намереше сили да я довлече със себе си, плувайки по същия начин обратно.
— Но кой ни е казал, че в тази лодка няма ни едно гребло? — забеляза боцманът…
Това щяхме да узнаем, когато Дърк Питърз настигнеше лодката, а той трябваше да направи това след не повече от няколко минути, понеже иначе лодката щеше да го отмине.
— За всеки случай — предложи Джим Уест, — да слезем по-ниско… Ако лодката сама се отправи към брега, това ще стане значително по-долу от хълма.
— Хвана я… хвана я! Ура, Дърк, ура! — закрещя боцманът, който не беше в състояние да сдържи обзелата го радост. Ендикот, разбира се, не закъсня да присъедини и своя глас.
Метисът доплува до лодката, хвана се с ръка за борда, като я наклони при това силно към себе си, прехвърли се в нея и седна вътре, за да си поеме дъх.
Почти веднага до нас достигна пронизителният вик, който нададе Дърк Питърз.
Какво намери той в лодката? Беше намерил гребла и ние видяхме от брега как той седна на носа и работейки с всички сили, се мъчеше да се отскубне от течението и да се отправи към брега.
— Да вървим! — каза капитан Лен Гай.
Ние всички мълчаливо последвахме капитана и след като обиколихме подножието на хълма, се спуснахме да тичаме към брега, скачайки между черните камъни, с които беше осеян целия.
На 500–600 метра от брега лейтенантът ни извика да спрем. Лодката се приближаваше към малкото полуостровче, което се вдаваше далеч от морето на това място, и скоро щеше да излезе на брега.
Тя беше вече само на стотина метра и проливът бързо я гонеше напред. В това време Дърк Питърз хвърли греблата, наведе се към задната част на лодката и след това се изправи, като държеше в ръце едно неподвижно тяло.
В същия момент се чу отчаян вик:
— Моят брат!… Моят брат!…
Лен Гай беше познал своя брат Уилям Гай в безжизненото тяло, което ни показваше метисът.
— Жив е… Жив е… — извика Дърк Питърз.
След минута лодката се приближи до брега и капитан Лен Гай стисна в обятията си своя брат…
Тримата му спътници лежаха като мъртви на дъното на лодката…
Тези четирима души бяха единствените останали живи от екипажа на „Джейн Гай“!
XXIX
Щом минаха първите мигове на объркване, ние пренесохме в пещерата Уилям Гай и тримата моряци от лодката — Тринкъл, Робъртс и Ковън, където много скоро успяхме да ги върнем в съзнание. Както и предполагахме, тези нещастни хора бяха стигнали до такова ужасно състояние само поради пълно изтощение на силите: гладът и само гладът беше виновен за това, че лежаха в лодката като мъртви.
Няколко чаши горещ чай с прибавка на уиски и сравнително много малко количество храна, приготвена специално за тях от Ендикот, по-добре от всякакви лекарства възстановиха изгубените им сили.