Преди Уилям Гай да разкаже за своите премеждия накратко му казахме как самите ние попаднахме на този бряг. Той научи от нас всичко, което можеше да го интересува и което искаше да знае. След като ни изслуша, Уилям Гай описа преживяното на остров Тсалал в продължение на единадесет години.
На 8-и февруари 1828 година, преди да напусне остров Тсалал, екипажът на „Джейн Гай“, нямайки никакви основания да подозира в лоши намерения населението на остров Тсалал и вожда Ту-уит, слязъл на брега за да посети още веднъж селцето Клок-клок, при това, за всеки случай, капитанът взел някои мерки за защита на кораба и оставил шест души да го пазят.
Останалият екипаж, в това число капитан Уилям Гай, лейтенант Петерсън, Артър Пим и Дърк Питърз, съставлявали отред от 32 души, въоръжени с пушки, револвери и ножове. С тях тръгнало и кучето на Артър Пим, Тигър.
Когато стигнали до тесния проход пред входа на селото, Артър Пим, Дърк Питърз и матросът Алън случайно се отделили от тях. От този момент те вече никога не се събрали с другарите си.
Няколко минути след това станало силно сътресение на почвата. Хълмът веднага рухнал и погребал под себе си Уилям Гай и всички моряци, които били с него.
От тези нещастници 22-ма били съвсем смазани и оцелелите не успели да намерят труповете им под грамадата срутена земя. Оказало се, че от смъртта успели да се спасят само седем души — Уилям Гай, Петерсън, Робъртс, Ковън, Тринкъл, а също и Форбс и Лекстън, които по-късно умрели. Тигър не се оказал наблизо и те не знаели дали е загинал или не.
Уилям Гай и шестимата спасили се заедно с него не могли, разбира се, дълго да останат в своето укритие, където преди всичко започнала да се чувствува липсата на въздух. Както и Артър Пим, те мислели отначало, че катастрофата е станала поради земетресение. Но скоро и те разбрали, че теснината е затрупана с милиони тонове земя и камък, защото срутването на хълмовете било изкуствено подготвено от Ту-уит и обитателите на Тсалал. Те трябвало колкото е възможно по-скоро да се измъкнат навън, тъй като буквално се задушавали от недостиг на въздух и от изпаренията на влажната земя.
Както в левия хълм, така и в десния имало лабиринти, и пълзейки по тези тесни и тъмни подземия Уилям Гай, Петерсън и моряците достигнали най-после такова място, където прониквали и светлина, и въздух.
От това ново убежище те видели нападението върху „Джейн Гай“ от около 60 пироги, отчаяната защита на моряците, които останали на кораба, видели как топовете бълвали гюлета и картеч, как след това диваците се изкачили на палубата и подпалили брига, който се пръснал във въздуха поради взривяване на барутния склад.
Ту-уит и тсалалците били отначало много изплашени от страшното действие на взрива, но когато първите минути на страха минали, настъпило разочарование от излъганите надежди. Техните грабителски инстинкти не могли да бъдат удовлетворени, понеже от кораба и от товара му нищо не останало, и само отломки плували тук-там по водата. А понеже те били убедени, че целият екипаж е загинал при срутването на хълма, дори на ум не им дошло да прегледат мястото на катастрофата.
Благодарение на това обстоятелство Артър Пим и Дърк Питърз, от една страна, и Уилям Гай и шестимата му другари, от друга, могли без страх от преследване да живеят в лабиринтите на Клок-клок, където се хранели с месо от птици, които лесно се хващали просто с ръце, и с лешници, които растели по склоновете на хълма. Огън добивали чрез триене на две парчета дърво.
Най-после след седемдневен престой в подземието Артър Пим и метисът успели, както знаем, да излязат от скривалището си, да се спуснат към брега, да завладеят една лодка и след това да избягат от остров Тсалал. Но за Уилям Гай и другарите му такъв случай се представил чак след много години.
След три седмици капитанът на „Джейн Гай“ и неговите другари, които все още се криели в лабиринта, с ужас започнали да забелязват, че не е далеч вече моментът, когато няма да остане ни следа от тези птици, месото на които било главната им храна. Те нямало защо да се боят от жажда, понеже в дола, където се криели, имало малък извор, който им осигурявал прясна, прозрачна вода, но те рискували да умрат от глад, ако положението им не се променяло към по-добро.
Веднъж — това било на 22-ри февруари — рано сутринта Уилям Гай и Петерсън стояли пред пещерата, която гледала към полето, обсъждали положението си и напразно търсели някакъв изход от него. Те не могли да измислят отде и как да намерят храна за седем души, които стигнали дотам, че трябвало да се хранят изключително с лешници, а тази мъчносмилаема храна им причинявала жестоки стомашни страдания. Наистина от своето убежище те виждали дебели костенурки, които пълзели по брега, но разбира се, не се решавали да хванат нито една от тях, понеже туземците на цели тълпи скитали по брега, като издавали по време на своята работа своя вечен вик: „текели-ли…“