— Напълно, капитане! Утре сутринта в седем часа ще бъда на кораба.
— Вашата каюта е вече съвсем готова.
— Що се отнася до плащането… — казах аз.
— За това ще поговорим после — прекъсна ме капитан Лен Гай, — и, надявам се, няма да се пазарите много с мене. И тъй, до утре.
— До утре.
Моята ръка се протегна към този странен човек, за да затвърди нашия договор. Вероятно тъмнината му попречи да види жеста ми, понеже той не отговори на него и бързо се отдалечи към своята лодка, която го откара на брига с няколко удара на греблата.
Бях много учуден и в също такова изумление поставих мистър Аткинс, когато влязох в „Зеления корморан“ и му съобщих новината.
Приготовленията си за път свърших много скоро, може би защото не обичам да пътувам с голям багаж — бих могъл да направя околосветско пътуване с раница на рамо и малък куфар в ръка. Най-тежките ми вещи бяха кожените дрехи, каквито непременно трябва да носи всеки, който пътува в много високи ширини.
На следващия ден, 15-и август, още рано преди съмване се простих с честния и достоен Аткинс. Не можех да се нахваля с услужливостта и вниманието на моя съотечественик, който се бе заточил на тези „Острови на отчаянието“, където той сам и цялото му семейство, всъщност, живееха щастливо. Добрият ханджия явно беше много трогнат от моята благодарност. Той пожела да ме изпрати до кораба, за да се прости с капитан Лен Гай и боцмана. На пристанището чакаше лодка, която ни откара до брига, който вече се бе обърнал около котвата си от прилива.
Първото лице, което срещнах на палубата, беше Хърлихърли. Той ми хвърли победоносен поглед.
Капитан Лен Гай почти веднага се показа на палубата. Аз никак не се зачудих, че той очевидно дори не забеляза моето присъствие.
Приготовленията за вдигане на котвата вече бяха започнали, платната бяха извадени от калъфите, въжетата изопнати.
Мистър Аткинс се приближи до капитан Лен Гай и произнесе ласкаво:
— До следващата пролет!
— Ако е рекъл Бог, мистър Аткинс!
Те си стиснаха ръцете. След това боцманът на свой ред стисна ръката на стопанина на „Зеления корморан“, когото после лодката откара обратно на пристанището.
В осем часа, щом приливът значително се засили, „Халбран“ разпусна най-долните платна, направи завой, за да поеме надолу по залива на Кристмас Харбър, тласкан от слабия северен ветрец, и когато излезе в открито море, се отправи на северозапад.
Привечер в мъгливата далечина изчезнаха белите върхове на Кергеленските хълмове, високи до 800–1000 метра над морското равнище.
IV
Малцина навярно са имали щастието да започнат пътуването си при по-благоприятни условия от мене! По някаква случайност, вместо да чакам още няколко седмици в Кристмас Харбър, аз стоях на палубата на шхуната на капитан Лен Гай и свежият попътен ветрец, издувайки платната, бързо ни носеше по леко вълнуващата се повърхност на океана със скорост 14–15 възли2.
Вътрешността на „Халбран“ напълно съответстваше на неговата външност: ред и образцова чистота. Матросите бяха всичко осем души: Мартин Холт, Харди, Роджърс, Дреп, Френсис, Грейсън, Бъри и Стърн, всичките англичани, смели момци, отлично владеещи работата си и при това сляпо подчиняващи се на суровите изисквания на дисциплината.
Трябва да отбележа преди всичко, че тези хора бяха дисциплинирани не поради желязната ръка на капитана, а благодарение на волята на друг човек, на когото всички се подчиняваха безпрекословно. Този човек беше помощникът на капитана, лейтенант Джим Уест, човек приблизително на 30–32 години.
По време на пътешествията си по всички океани нито веднъж в живота си не бях срещал човек с такъв целенасочен характер. Джим Уест се беше родил на морето и бе прекарал детството си на товарна ладия, която принадлежала на баща му, и на която живеело цялото му семейство. От най-ранно детство той не беше дишал друг въздух освен соления въздух на Ламанша и Атлантическия или Тихия океан. Когато престояваха в някое пристанище, той слизаше на брега само когато му го налагаше службата. Моряк по душа, той не признаваше друг живот, освен живота по море. Когато не плаваше в действителност, той плаваше във въображението си. Започнал беше службата си като юнга, а след това постъпил във военната флота като матрос, след това станал младши унтерофицер, после боцман, по-късно лейтенант на „Халбран“ и вече цели десет години изпълняваше длъжността помощник на капитан Лен Гай.
А ето и кратко описание на външността на лейтенанта: среден ръст, малко сух, цял от нерви и мускули, силен, отличен гимнастик. Неговите зорки моряшки очи можеха да виждат добре и при ярка слънчева светлина и да пронизват нощната тъмнина, гъста коса, силно загоряло, почти бронзово лице, бръснато, с правилни черти — изобщо, една от онези физиономии, които ви поразяват от пръв поглед с необикновена енергия, смелост и страшна физическа сила.