И сега двамата братя най-после бяха заедно в пещерата, на този изгубен сред океана бряг.
ХХХ
След два дена на това място на антарктическия бряг не остана вече нито един човек.
На 21-ви февруари, в шест часа сутринта лодката, в която седяха 13 души, напусна малкото пристанище и се отдалечи от Халбран Ленд.
Нашата лодка беше една от онези лодки с гребла, с които са си служили туземците на Тсалалския архипелаг за съобщение между островите. Тя беше дълга 15 метра и широка 2 метра, със силно издигнат нагоре нос и задна част, което й придаваше известна устойчивост във водата.
Тук смятам за необходимо да спомена, че при построяването на тази лодка не е било употребено нито едно парче желязо — нито гвоздеи, нито винтове, понеже туземците не са имали ни най-малко понятие за този метал.
Това е подробното описание на тази странна лодка, която ние нарекохме „Паракута“ — в чест на една риба, която се въдеше в тези места и която бе грубо изрисувана на кормилната дъска.
„Паракута“ беше натоварена точно толкова, колкото беше необходимо, за да не се стесняват пасажерите. Товарът се състоеше от няколко бъчви прясна вода, уиски и джин, сандъци с брашно, сланина, сухи корени и добър запас от чай и кафе. Към това прибавихме и още малка печка и няколко чувала въглища, за да я палим в продължение на няколко седмици.
През първата седмица след нашето тръгване не се случи нищо, което да заслужава особено внимание. Вятърът все тъй продължаваше да духа от юг и водите на пролива Джейн Гай, под влияние на течението, все тъй продължаваха да се стремят на север.
Нашите капитани решиха да се движат колкото е възможно по-близо до брега, на по-малко от половин миля от Халбран Ленд, до тогава, докато насрещен вятър или срещуположно течение не ни накараха да изменим посоката. В случай на някакво нещастие с нашата лодка, бихме могли за няколко минути да достигнем брега.
Щом вятърът утихваше за минута, ние хващахме греблата, и благодарение на това „Паракута“ вървеше с такава скорост, каквато беше необходима за да достигнем Тихия океан през късото време, което оставаше на наше разположение.
Поради това, че 1840 година беше високосна, аз трябваше да нанеса в своите записки и 29-и февруари. И тъй като на тази дата беше рождения ден на Хърлихърли, боцманът пожела да отпразнува юбилея с известна тържественост.
Направеното този ден наблюдение даде 79° ширина и 118° дължина. На „Паракута“ й оставаше да измине 12°, за да стигне до полярния кръг.
Протокът Джейн Гай започна значително да се стеснява и достигаше вече само до 18–20 мили. Благодарение на това земята от двете страни се виждаше ясно.
— Е, е! — забеляза боцманът. — Надявам се, че ще остане поне достатъчно място, за да мине нашата ладийка! Ами ако изведнъж този проход завърши в задънена улица?
— От това няма защо да се боим — отговори капитан Лен Гай. — Щом течението отива в тази посока, значи то намира изход на север, и според мен не ни остава нищо друго, освен да вървим по течението.
Това беше съвсем очевидно. „Паракута“ не можеше да има по-бърз пътеводител от течението. Ако то беше насрещно, ние не бихме могли да се движим, освен при най-силен попътен вятър.
Нашето плаване продължи около десет дни. Плитката лодка, построена от диваците, отлично се държеше в откритото море. Двамата капитана и Джим Уест не се съмняваха вече в това, че тя е построена доста здраво, макар че, повтарям, за построяването й да не бе употребено ни едно парче желязо. Ние дори нито веднъж не бяхме принудени да поправяме насмоляването, понеже дървесната смола се държеше отлично и не пропускаше вода. Трябва да си призная, че и времето беше прекрасно, и гладката повърхност на морето едва се гънеше в леки бръчки.
Ново наблюдение бе направено на 10-и март, и макар дължината да си оставаше същата, ширината беше вече 76°.
Тъй че „Паракута“ бе изминала около 1100 мили от напускането на Халбран Ленд, и понеже това разстояние бяхме изминали за 20 дена, значи се бяхме движили със средна скорост около 55 мили в денонощие.
Ако ни се удадеше да продължим със същата скорост и през следващите три седмици, то възможно беше да намерим проходите свободни и може би щяхме да срещнем и китоловни кораби, които много по-късно напускат местата за лов.
Досега ние виждахме още слънцето над хоризонта, но близо беше времето, когато Антарктида щеше да се обвие в мрака на полярната нощ.
Все пак веднъж ни се случи да наблюдаваме едно от онези редки явления, толкова подробно описани в дневника на Артър Пим. В продължение на три или четири часа, върховете на пръстите, космите на главите и брадите ни изпускаха къси искри с необикновен пукот. Това беше електрическа буря със сняг, който падаше на големи редки парцали, допирът с които даваше именно лъчистите искри. В това време неведнъж ни се струваше, че вълните ще залеят „Паракута“ и тя ще потъне; водата в морето просто вреше и капки пяна се издигаха на страшна височина. За щастие тази буря беше кратка и ние останахме здрави и читави.