Саша Гулд
Ледено сърце
Специални благодарности на Карън Бол
1
Погледът ми се плъзга надолу по дългото тясно острие, спира се върху противника ми. Сабята му е сведена надолу, гърдите му се повдигат, капчица пот се стича мързеливо по ключицата му и изчезва надолу по гръдната кост. Слива се с други капчици във влажно петно над сърцето му.
— Предай се — казва ми той.
— Накарай ме.
Роберто ми се усмихва, после напада. Отбягвам удара му, като се плъзгам по лакирания дъсчен под на галерията на двореца, но копринените ми поли се полюшват тежко, натежали допълнително от оловните мъниста, пришити към подгъва. Забавят ме.
— Перата на пауна не му помагат да литне — отбелязва Роберто, а очите му пробягват по роклята ми в преливащи тюркоазени оттенъци. Изсъсквам нетърпеливо и се опитвам да разхлабя корделите на горната си дреха със свободната си ръка. Изхлузвам едното, а после и другото си рамо от роклята, коприната се свлича над ръцете ми и с въздишка се приземява на син облак в краката ми. Изискано стъпвам вън от нея, като продължавам да държа Роберто на мушка. Не обръщам внимание на силното неодобрително цъкане на слугинята, която седи в една от нишите на прозорците и ни надзирава. Преди половин година, когато за пръв път срещнах Роберто, може би щях да се изчервя, но за шест месеца успях да постигна повече от това да подобря фехтовалните си умения. Сега съм различен човек.
— Можеш да ни оставиш сами — викам. Очите ми не се откъсват дори за секунда от лицето на Роберто.
По дървения под се разнася шумолене на стъпки, после затръшването на врата.
— Сега вече няма кой да стане свидетел на унижението ти — казвам. Гласът ми отеква из дългата галерия.
— Нито на твоето — отвръща Роберто, повдигайки вежди.
Стоя пред него само по ленена риза и корсет. Страните ми пламтят както поради дуела, така и от дързост. Издухвам един кичур коса от лицето си и той залепва за слепоочието ми.
Роберто прави бавен кръг около мен.
— Имаш ли намерение да използваш тази сабя, или само ще й се любуваш?
Завъртам се на една пета. Размазаните очертания на маслените картини зад гърба му се раздвижват, а когато отново се изместваме, същото се случва и с високите прозорци, зад които се простира Венеция. Някога мой затвор, а сега — мой дом. Дните в манастира са отминали отдавна, преди много месеци — избледняват бързо в миналото. Неохотните ми молитви към Бог винаги ще се мяркат в съзнанието ми, но сега те не са нищо повече от далечен напев, слабо доловим под новите думи на любов.
Роберто леко танцува от крак на крак. Една внезапна атака от моя страна — и ще съм победител. Но ако замахне светкавично, предвкусвам поражението си. Забелязвам как ръката му леко се стяга под предпазителя на сабята и предусещам хода му. Когато напада, отскачам на една страна, извръщайки гръб към него, бързо замахвам с острието си и го пъхвам под неговото. Оръжията ни отскачат едно от друго, но аз правя лек подскок и опирам притъпения връх на сабята си в гърдите на Роберто. Острието се огъва при натиска. Двамата сме толкова близо един до друг, че усещам дъха на моя годеник върху лицето си.
— Предавам се — казва той. Не успява да прикрие изненадата в гласа си.
Не се сдържам и се засмивам, въпреки че не се отдръпваме един от друг.
— Това победителка ли ме прави? — питам го.
Роберто кимва в знак на съгласие.
— Така изглежда.
— В такъв случай държа да си получа наградата.
Той отново поглежда нагоре и зениците на очите му леко се разширяват, докато се обляга на острието ми.
— Която е?
Отмествам оръжието встрани и той залита към мен. Изправя се, страните му пламтят.
— Лаура…
Преди да е успял да каже нещо друго, правя широк замах със сабята си. Тъпото острие се плъзва между телата ни и опира под брадичката му.
— Настоявам за целувка.
И двамата чакаме. Свалям сабята. Сега вече Роберто е свободен да се движи. Ръката му внезапно се обвива около талията ми, привлича ме плътно към тялото му. Докато гърдите му се притискат към моите, си давам сметка колко тънка е ризата ми и колко топло — тялото му. Той се привежда над мен, извива гърба ми назад и впива устни във вдлъбнатината в основата на шията ми, която сигурно е солена от пот. Когато ме пуска, двамата се втренчваме един в друг, застанали от двете страни на един слънчев лъч, прокарващ пътека по дъсчения под.
— Това ли е любовта? — пита Роберто.
— Така мисля.