Отправяме се към една дървена стълба в посока, обратна на долната палуба и оръдията. През отворената капандура виждам над главата си кълбета дим. Първа провирам глава навън. Навсякъде е пълно с мъртви и ранени, дъските са хлъзгави от кръв. Една от мачтите е наклонена под странен ъгъл, платното й е съдрано. Покрай нас бързо минава моряк с откъсната ръка, но изглежда, малко го е грижа, че е останал сакат. За пръв път от началото на тази битка усещам как в гърдите ми се насъбира ужас.
— Хайде! — изсъсквам на Фаустина. Крайниците ми треперят, докато се катеря нагоре и излизам на открито. Палубата се клатушка рязко, докато килът прорязва пенещите се вълни. Само една мачта е останала непокътната, но въпреки това корабът се движи бързо. Изтичвам до перилата, прескачам един ранен моряк, който шепне молитва, и зървам друг кораб, който ни следва по петите — да, „Il Castigo“!
— Ти! — изкрещява изпълнен с ярост глас. Извръщам се назад и срещам пронизващия поглед на Халим. — Знаеш ли какво ми струваше ти? — Мята се към мен и аз отстъпвам назад. В същия момент корабът мощно се разтърсва. Въздухът е разкъсан от експлозия. Барутът.
Халим залита на една страна със зейнала от ужас уста. Във въздуха политат трески и аз прикляквам, прикривайки главата си с ръце. Корабът тежко се килва на една страна и водата залива нозете ми. Хващам се за мачтата и се притискам към нея. Покрай мен се плъзга крещящ човек. Тялото му се премята през счупения парапет и изчезва сред вълните.
Отдолу се чува съскането и бученето на внезапно нахлулата в трюма вода. Сякаш морето впива челюсти в корубата на нашия кораб, Фаустина крещи от ужас, вкопчила се в някаква търкаляща се по палубата бъчва. Протягам й ръка и едва успявам да я издърпам към себе си, когато бъчвата пробива перилата и изчезва в дълбоките води по същия начин, както морякът преди нея.
— Ето. Дръж се. — Обвивам ръцете й около мачтата и повдигам брадичката й, за да ме погледне в очите. — Трябва да си силна. Трябва да се спасиш.
Погледът ми е привлечен от блясъка на метал. Халим е изтеглил меча си и бавно се изправя на крака.
— Не трябваше да става така! — крещи той, забил поглед в мен, а ноздрите му се разширяват и свиват. Тюрбанът му е пропит с кръв, златният пояс е изтръгнат от кръста му и сега туниката му виси, разкъсана на парцали.
— Сам си виновен за съдбата си — изсъсквам в отговор.
Хуквам покрай главната мачта и се опитвам да се покатеря по накланящата се палуба. Зад гърба си чувам ръмженето му, докато се катери и плъзга след мен. С мъка се изкачвам на една паднала мачта и се озовавам затворена между руля и част от разрушената палуба. Малцината оцелели не ми обръщат никакво внимание — твърде заети са да спасяват живота си.
Извръщам се назад и се озовавам лице в лице с Халим. Допреди малко пълзеше на ръце и колене, но сега е прав. Устата му се изкривява в тържествуваща усмивка, когато с окървавена ръка вдига меча си над главата ми. Няма накъде да бягам, но вече не ме е страх.
— Просто го направи! — извиквам му.
Подготвям се за удара, но изведнъж чувам тъпо тупване и лицето на Халим се преобразява. Победоносната усмивка омеква и изчезва. Изражението на лицето му изразява объркване. Ръката с меча увисва и оръжието издрънчава на палубата, последвано от притежателя си. Принцът се свлича в краката ми, паднал по лице. Между плешките му стърчи огромна дъска, по туниката му се разлива кръв. А зад Халим, дишайки тежко, стои Фаустина. Прогизнала е от лежането във водата, която залива палубата.
— Не можех да го оставя да те убие — задъхано казва дойката ми.
Двете отправяме поглед към проснатата по корем фигура на един турски принц.
Успявам да се изправя на крака и прегръщам силно спасителката си, а корабът се клати и мести под краката ни. Ако това е краят, искам двете да го посрещнем заедно.
— Благодаря ти — казвам й. — Благодаря.
Една ръка се вкопчва в глезена ми и аз падам на колене. Фаустина отлита с вик назад и удря главата си в руля. Лицето на Халим е изкривено от гняв. Зъбите му са окървавени. Гредата все още стърчи от гърба му. Бесен е. С ритник уцелвам рамото му, после се стоварвам отгоре му. Ръцете му отскачат към мен, от гърлото му излиза смразяващо гъргорене. Отблъсквам ръцете му настрани и пръстите ми се вкопчват във врата му. Стискам все по-силно и по-силно. Очите му изхвръкват от орбитите си, докато морската вода с бълбукане се издига около раменете му и покрива коленете ми. Халим се опитва да каже нещо, но от устата му не излиза звук. Стискам с все сила, набутвам лицето му под събиращата се вода. Ръцете му френетично се вкопчват в моите, но аз натискам по-силно, скърцайки със зъби.