Най-накрая съпротивата бавно го напуска. Ръцете му отслабват. Между стиснатите му зъби се процежда нишка въздушни мехурчета и лицето му изведнъж отново става спокойно. Този път няма съмнение, че животът му е приключил.
Изправям се на крака, Фаустина се е облегнала зашеметено на руля, от раната на главата й се стича кръв. Корабът потъва все по-надълбоко с всяка изминала секунда.
— Вече няма да ни притеснява — казвам й. Този път Фаустина е твърде шокирана, за да заплаче.
Прикляквам до нея и премятам ръката й през рамото си. Мили боже, наистина е тежка! Водата се надига към коленете ни, докато морето поглъща кораба на Халим. Платната се издуват върху водата, а онова, което е останало от корпуса, се преобръща неестествено, докато изчезва под водната повърхност. Усещам как стъпалата ми се отлепят от палубата и се опитвам да намеря нещо твърдо, на което да стъпя, Фаустина премята ръце през една плуваща греда.
Тогава над нас се извисява сянката на друг кораб. Поглеждам нагоре и виждам Роберто, застанал върху планшира.
Той прекосява бързо палубата на своя кораб.
— Чакайте!
Покатерва се на перилата и се гмурка като грациозна стрела сред носещите се във водата тела и останки. Няколко метра по-натам главата му изскача над водата и той поема към нас с мощни загребвания на ръцете.
Държа се здраво за Фаустина. Остатъците от роклята ми са прогизнали и натежали.
— Всичко ще е наред — уверявам дойката си.
Докато плаваме обратно към брега, копнея за сън повече от всякога. Но независимо че съм увита в одеяло, силно треперя и това ми пречи да заспя, Фаустина се оплаква на бедния млад моряк, който се опитва да превърже раната й.
— Как ни открихте? — питам любимия си.
— Трябва да благодариш на Бианка — отвръща Роберто, като ме гали по косата. — Забелязала, че не си се прибрала у дома, и уведомила баща ти. Той на свой ред дойде в двореца.
Роберто ми разказва как обезумял от притеснение и как се сетил за единствения възможен човек, който би могъл да е наясно с местонахождението ми.
— Спомних си какво ми каза за Масимо. Беше права, трябваше да се доверя на преценката ти. Баща ми изпрати войници при бараките и те арестуваха адмирала. В началото се преструваше на невинен, но когато го попитахме за барута, не можа да отрече. Палачът трябваше само да му покаже клещите за изтръгване на нокти, за да го накара да изпее останалото. Посочи Винченцо като свой съучастник и разкри всички планове на Халим.
— Значи Винченцо също е заловен?
Роберто поклаща глава.
— Трябва да е духнал при вестта за ареста на Масимо. Завариха жилището му празно. Поставиха караул на пристанището, но Винченцо е богат човек. Вероятно се е изплъзнал.
Достатъчно е, че вече го няма. Прекалено съм уморена, за да ме е грижа за останалото. Въпреки всичко успявам да се усмихна.
— Чудя се дали баща ми продължава да го смята за подходящ кандидат-жених.
Гърдите на Роберто подскачат от смях под главата ми. Очите ми най-сетне се затварят.
49
Стоя в центъра на катедралата „Сан Марко“. Куполът с неговите малки прозорчета хвърля ласкава светлина, отразена от златистия варак, върху хората отдолу.
Роберто стои до мен, по-красив от всякога, независимо от превръзката на дясната му ръка. Облечена съм в рокля от зелено кадифе, декорирана със злато. Косата ми се спуска като водопад по раменете, около главата ми се вие венец от цветята, които Фаустина е събрала сутринта от градината ни. Наметнала съм се с шал, за да прикрия последните следи от синини по кожата си, но след ден-два никой няма да допусне, че някога съм се намирала на поел към Константинопол кораб и съм се била за живота си.
Съпругът ми ме поглежда в лицето.
— Обичам те — нежно произнася той и вдига ръка да ме погали по бузата. Накланям глава, за да посрещна милувката му, улавям дланта му и поднасям за целувка пръстите му към устните си.
Сега съм омъжена. Двамата с Роберто сме произнесли брачните си клетви пред свещеника и хванати за ръка, се обръщаме към нашите гости. Отвсякъде ни гледат усмихнати лица, зад отворените врати в дъното на катедралата се тълпят хора, изливат се на улиците. Въпреки високите тавани, в катедралата е горещо заради пресата на телата. Всички граждани на Венеция са се събрали да отпразнуват сватбата на един някога отритнат от същия този град мъж и на една жена, която за малко не беше изчезнала в морето.