Хората се тълпят около нас, поздравяват ни и хвърлят цветни листенца над главите ни. Спирам очи върху лицето на Роберто, притискам тяло към неговото.
— Щастлива ли си? — пита ме той.
— Никога не съм била по-щастлива — отвръщам. Ще ми се този момент да продължи вечно; да загърбим всички минали грижи и бъдещи радости.
Оглеждам се наоколо. Очите ми се спират върху двореца, каналите с техните гондоли, хората с пищните им тоалети и преливащите цветове на венецианските сгради.
Градът, който обичам, е спасен. Мъжът, когото обожавам, е до мен.
Сегретата е оцеляла. Ще се изправяме срещу нови предизвикателства. Но когато Венеция ни призове, ще бъдем готови — в това съм сигурна.
Единственото, от което се нуждаем, е някоя тайна.
50
Същата нощ отърсвам последното цветно листенце от главата си, докато гледам към спящата фигура на Роберто. Мъжът ми се е отпуснал върху леглото с широко разперени ръце, лицето му е заровено във възглавниците. Придърпвам поръбената със сатен завивка отгоре му и леко го целувам по челото. Той се размърдва и потъва още по-дълбоко в леглото. Усмихвам се и се измъквам на пръсти от стаята. Копринените ми чорапи беззвучно се плъзгат по мраморните плочи. Вземам от тоалетката си черна кадифена торба.
Тихо притварям вратата зад гърба си и се усмихвам на слугата, който чака отвън.
— Можеш да се оттеглиш за тази нощ — казвам му. Той ми се усмихва с благодарност и тръгва нагоре по каменните стъпала, водещи към отделението на слугите, разположено на дворцовия таван. Трябва да съм сама за онова, което ми предстои.
Слизам по двойното стълбище и се озовавам на първия етаж на двореца. Свещите догарят в закрепените за стените златни конуси. Очите на мъжете от маслените портрети ме наблюдават, докато се отдалечавам по широкия коридор, водещ към трапезарията. По пътя си изваждам маската и я поставям пред лицето си. Облягам се на гравираната дръжка на бравата, отварям лакираната врата и се измъквам навън.
Приятелките ми ме чакат. Блясък на котешко око, трепет на високо издигащо се пауново перо, бели лебедови пера.
Маските са навсякъде. Когато жените стават да ме поздравят, се разнася шумоленето на коприна. Махвам им с ръка да седнат и членките на Сегретата се отпускат обратно по местата си, изчаквайки ме да заема мястото си на масата.
Тишина.
После се разнася гласът на по-възрастна жена: Грация.
— Пропусна посвещаването — укорява ме тя. Оглеждам се наоколо и забелязвам, че една от жените е с бинтована ръка. Спомням си своето собствено посвещаване, острието на кама върху дланта ми. Раната й скоро ще заздравее.
Непознатата носи маска, която не съм виждала преди: с извита човка на бухал и поръсена със светлокафяви перца. Но аз знам кой се крие зад нея, заемайки най-накрая полагащото й се място.
— За мен е чест да се присъединя към вас — казва Айсим.
— Съжалявам — извинявам се, — но ми беше трудно да се измъкна.
Тих смях изпълва стаята и страните ми порозовяват.
— И така, на работа — казва Грация. — Научихме, че…
В стаята внезапно нахлува светлина — вратата се отваря за втори път и вътре влиза още някой. Разпознавам гордата стойка, но откритото лице е плахо. Цялото ми същество се напряга.
— Какво търсиш тук? — питам.
— Аз я поканих — отвръща Грация и поставя длан върху ръката ми. — Трябва да я изслушаме.
Паулина се покланя бързо, без да се помества от прага. Облечена е в скромна черна жалейна рокля, в ръката си държи малка чантичка.
— Съжалявам — казва тя. Жените я наблюдават със сериозно изражение. — Толкова съжалявам за всичко. Трябва да разберете — бях накарана да се отклоня от правия път. Позволих на Карина да излее отровата си в ушите ми. Аз…
— Моля те! — прекъсвам я. — Не се преструвай, че си била омагьосана. Винаги си отстоявала собственото си мнение, Паулина.
Тя се разплаква — тъжна самотна фигура. Никой не приближава към нея. Прилича на изоставено малко момиченце. Въпреки всичко ме изпълва съчувствие, но то не е достатъчно.
— Ти ни предаде — казвам й. — Предаде приятелството ни. Предаде Венеция.
— Моля ви — подсмърча тя. — Нямам си никого.