— Ами Карина? — пита я Грация.
Паулина избърсва очите си и бръква в чантичката на кръста си. Приближава до масата и плъзва запечатан бежов плик към мен.
— Отиде си. Това е за теб, Лаура.
Грация става и я хваща за ръката.
— Трябва да дойдеш с нас, Паулина.
Върху лицето на момичето се изписва страх.
— Защо? Какво ще правите с мен?
Грация въздъхва:
— Ще говорим с теб, това е всичко. Не се страхувай, няма да ти причиним зло.
Докато Грация и по-възрастните жени отвеждат Паулина в една странична стаичка, приближавам до камината и пъхам пръст под восъчния печат на гърба на плика. Той се отваря и аз измъквам отвътре парче плътна хартия. Докато чета бележката, кафявото мастило проблясва на пламъците на огъня.
Скъпа тоя Лаура,
Нищо не е приключило. Кълна се винаги да хвърлям сянка над твоето щастие.
Един ден Венеция ще те отлъчи и аз ще съм там, за да изтрия и последния спомен за теб. Може да си се омъжила за принц, но ще умреш като невеста на болката и скръбта.
Обещавам ти го.
Листът потрепва в пръстите ми. Поемам си дълбоко дъх и се съсредоточавам, докато ръката ми не се успокоява. Лесно се отправят подобни заплахи, само че аз отказвам да живея в страх. Навеждам се над пламъците, задържам крайчеца на писмото над един оранжев въглен. Хартията веднага пламва. От нея се отделя струйка дим и с въртеливо движение излита през комина. Хвърлям писмото и плика в огнището и гледам как червеният восъчен печат се стапя, а хартията се гърчи и овъглява. Скоро не остава нищо.
— Какво беше това? — пита една жена с маска на гълъб. Поклащам глава.
— Нищо съществено.
Минават десетина минути, преди възрастните жени и Паулина да се върнат в стаята. Грация се обръща към всички присъстващи:
— Някои от нас биха искали да дадат на Паулина втори шанс. Но гласът, който ще бъде решаващ, ще е този на новата ни водачка.
Нова водачка? Това изобщо не сме го обсъждали. Грация бърка в ръкава си и изважда една кесия от него. Раздрънква я и изсипва съдържанието й върху отворената си длан. Зървам блясъка на потъмняло сребро. После приближава към мен и ми подава пръстен с малък рубин, който ми е много добре познат.
— Не разбирам — пелтеча. Оглеждам се наоколо и виждам, че останалите членки на Сегретата ме наблюдават с усмивка.
— Вотът беше анонимен — обяснява Грация. Хваща ръката ми и ми слага пръстена. Усещам хладината на среброто върху кожата си. Приляга ми идеално. Протягам ръка напред, към светлината на свещите, завъртам китката си. Пръстенът сякаш е направен за мен, макар че съм го виждала върху тънката като хартия кожа на жената, на която помогнах да умре.
— Така би искала Алегреза — тихо добавя Грация.
Това истина ли е? Аз ли ще съм новата ръководителка на Сегретата?
— Не съм сигурна… Не мисля, че аз…
Грация ме смъмря:
— Не ни обиждай. Не мислиш ли, че тези жени — най-могъщите и влиятелните във Венеция — знаят най-добре? Без теб нямаше да ни има. Алегреза винаги е имала високо мнение за теб. Понякога се държеше остро, но само защото искаше да си готова, когато този ден настъпи.
Честно казано, за мен това е огромна чест. Свалям маската си и останалите жени правят същото. Оглеждам всяко лице поотделно.
— Ще съм ваша слугиня, докато ме искате — обещавам на приятелките си. Последното лице, върху което се спират очите ми, е това на Паулина. Тя е забила поглед в земята.
Мисля си за всичко, през което съм преминала. Затвор, предателство, смърт и женитба. Но все още съм тук. Паулина беше проявила слабост, но се беше върнала, за да си понесе последствията. Загуби съпруг, а моят беше спасен. Наруши клетвата си, но аз бях направила същото.
Кимам.
— Добре дошла отново в редиците ни — казвам й.
Паулина вдига отново глава и усмивката, която разцъфва върху устните й, е изпълнена с толкова надежда и облекчение, че не успявам да се сдържа. Вземам старата си приятелка в прегръдките си, усещам я как ридае на рамото ми.
— Благодаря, благодаря — не спира да повтаря тя.
След известно време заемам мястото си начело на масата. Огънят изгасва в огнището и скоро ще трябва отново да се разделим.
— Сегретата е сила на доброто — казвам. — Бяхме подложени на болезнени изпитания, но оцеляхме. Един град не може да стои гордо изправен, без да има здрав гръбнак. Вие сте причината, поради която Венеция остава непокътната.