— Добре ли сте? — пита ме партньорът ми, свил вежди. Спрели сме и почти спъваме хората зад нас. — Искате ли чаша вода?
Отведена съм настрана. Поглеждам през рамо натам, откъдето бе дошъл гласът.
— Карина? — питам отново, този път по-високо.
Не може да бъде. Карина е мъртва. Последния път, в който я видях, тя се намираше на палубата на горяща потъваща лодка. Удавила се е, ако преди това не е умряла в пламъците.
Дъхът ми се връща на плитки глътки. Внезапно ми се приисква да съм вън от тази зала, далеч от развълнуваните лица, които ме заобикалят. Излизам през отворените врати на балкона, облягам се тежко на каменната балюстрада и извивам поглед нагоре към ясното венецианско небе, поръсено със звезди. Отражението им подскача във водата на лагуната. Карина е там, долу, заключена в нейните дълбини.
В това няма никакво съмнение.
6
Някъде звъни часовник, откъсва ме от размислите ми и ми напомня, че имам работа. Поглеждам през рамо към залата, пълна с облягащи се на мъжете жени и целуващи се непознати. Време е да вървя. Притеснявам се за Емилия, но после я забелязвам с Лизандър, ръката му обвива талията й.
Уверявам се, че никой не ми обръща внимание, и се спускам по едно тясно, обвито с бръшлян стълбище. Дори в този късен час откъм градските канали ме посреща задушната топлина на отминаващия ден. Бързо преминавам по улиците, като се стремя да остана скрита в сенките, стрелвам се от малки алеи в закрити пасажи. Изненадващо лесно е да се придвижваш незабелязано. И други са излезли навън, но извръщат лицата си настрана, крият свои собствени тайни. Зървам жълтия шал на проститутка под една тента, двама мъже разговарят напрегнато един с друг в очертанията на прозорец. Когато подминавам, те затръшват капаците, за да се скрият от погледа ми.
Накрая стигам до закътан кей. Ако Сегретата не беше ми казала как да открия това място, никога нямаше да допусна, че тук спират лодки. Входът е скрит зад тежки кожени завеси, опръскани с кръв и мазнина. Прилича на месарски склад, където на големи куки виси дивеч или прасета, а плясъкът на вълните е приглушен от пеенето, разнасящо се откъм близкия бар. Някой беше вложил много мисъл и старание, за да поддържа това място скрито от погледа.
Промушвам се между кожените завеси, като внимателно прибирам полите на роклята си, и тръгвам по кея. В канала се вижда скелетът на лодка, изоставен от майсторите строители за през нощта. Във водата се разнася внезапен плясък. Когато се обръщам, виждам, че някой е приближил с ниска лодка до самия кей. На носа личи избелелият знак на Сегретата — изрисуван ключ. Жената зад веслата вдига втренчен поглед към мен и двете рязко кимваме. Не си разменяме нито дума, докато не се спускам надолу по няколкото хлъзгави стъпала и не се озовавам в лодката. Сядам на пейката срещу непознатата, държа се за двете страни, за да запазя равновесие, тъй като лодката се клати от течението.
— Знаете ли къде отиваме? — прошепвам.
— Да.
Жената наглася шала пред лицето си и лодката започва да пори водата. Докато гребе, раменете на непознатата се движат енергично, краката й са опрени стабилно в пода. Нямам никакво съмнение, че може да ме отведе до крайната ми цел по-бързо, от който и да е платен гондолиер.
Мислех, че няма да искам да си тръгна от бала, но съм доволна, че в момента се намирам сред водата, далеч от гласовете от миналото. Пресичаме развълнуваната лагуна в мълчание, напредвайки в тъмнината. След малко пред очите ни се извисяват високите силуети на работилниците за стъкло в Мурано. Мнозина от богаташите на Венеция притежават ателиета или дялове във фабриките тук. Островът е друго място на тайни — на местните майстори им е забранено да издават подробности около занаята си. Стъклата на прозорците са матирани и никой не може да гледа навън — или навътре. Идеални за нашата цел тази нощ. Защо тогава поглеждам назад през рамо, а нервите ми са обтегнати?
Изкачвам се по някакви стъпала и жената изтегля веслата си в лодката, докато безшумно я прекарва под един дъсчен мостик.
— Ще се върна — прошепвам.
Обръщам гръб на малкия кей и влизам в най-близката стъкларска работилница. Собственост е на Юлиус, съпруга на Грация, който изобщо не подозира за тайната ми задача. По план, някой е оставил вратата отключена. Докато минавам покрай работните пейки, стъпките ми скърцат по ситния чакъл на пода. Тънък слой от стъклен прах покрива всичко наоколо и аз не смея да докосна нищо от страх да не оставя следи. По средата на стаята, върху един пиедестал, стои недовършена урна. Върху нея е скицирана половината от галопиращ кон; предните крака все още не са нарисувани. До урната лежат малка медна бургия, шишенце ленено масло и бутилка с полираща течност. Маслото проблясва на лунната светлина.