Внезапен шум от един ъгъл на ателието ме кара да се шмугна зад някакъв шкаф, но след това чувам плясък на криле и виждам как един гълъб каца на стряхата.
Силните удари на сърцето ми се забавят. Успокой се, казвам си. И преди съм изпълнявала тайни поръчения; мога да се справя. Намирам ниско дървено столче, събирам полите си, сядам и чакам. Облягам лакти на коленете си, опирам брадичка върху дланите си и впивам поглед във вратата, водеща към кея. Когато посетителката пристигне, ще я видя веднага. Тялото ми тръпне от вълнение. Истинска чест е, че Сегретата е избрала именно мен за тази задача, но сега нямам търпение да разбера каква е най-новата тайна. Кой ще е този човек?
Трудно ми е да определя колко време съм чакала, но знам, че са минали часове.
Гърбът ме боли, краката ми са изтръпнали. Ставам и протягам ръце над главата си, за да раздвижа кръвта в крайниците си. Грация не ми беше казала колко да чакам, но имам чувството, че съм тук от цяла вечност.
Минава поне още половин час. Поемам обратно към чакащата ме лодка. Но докато минавам под покрива на студиото, чувам нов шум — този път не от птица, сигурна съм. Накъсано поемане на въздух.
— Кой е там? — извиквам. Опитвам се да звуча спокойно, но сама чувам уплахата в гласа си. Следва друг звук — стърженето на някакъв предмет по пода, после една сянка се стрелва покрай мен. Жена! Силуетът й хуква напред. Повдигам полите си и тичам след нея. Сянката се обръща. Две ръце ме удрят силно в гърдите. Залитам, губя равновесие и падам на земята. Скачам веднага, но жената вече е далеч. Не тича към кея, а към някаква скрита врата, която забелязвам зад полиците с чинии и вази едва сега. Чувам превъртане на ключ в ключалка и жената изчезва.
— Върнете се! — викам. — Тук съм, за да помогна!
Излизам навън, в открития двор в задната част на стъкларската работилница. Стъпките на непознатата отекват по калдъръма, докато притичват под арката в една ниска стена. Хуквам натам, стиснала полите си в юмрук. Толкова е тъмно, че не виждам почти нищо пред себе си. Мога само да се надявам, че няма разместени камъни, на които човек да се спъне и да си изкълчи глезена.
Когато излизам изпод арката, забелязвам дузини полици, натъпкани с щайги и стъклени продукти. Иззад две от тях ме наблюдават блеснали очи.
— Аз съм приятелка — казвам и пристъпвам напред. Жената се отдръпва и полицата изведнъж започва да се накланя към мен. Отскачам назад в мига, в който цялата кула се стоварва с мощен трясък на сантиметри от краката ми. Ушите ми се изпълват със звук на счупено стъкло.
Обзема ме паника. Дишането ми се учестява. Заобикалям стъклените парчета, оглеждайки се за момичето. Нащрек съм за нови опасности. Девойката не се вижда никъде и след още няколко минути трябва да се призная за победена.
Избягала е.
Отмятам косата от лицето си, с препъване излизам от фабриката и заставам на кея. Провалих се. Онова, което Алегреза ме беше пратила да разбера, си остава тайна.
Изтупвам полите си и докато се качвам в лодката, виждам как жената с греблата повдига вежди.
— Много дълго ви нямаше — отбелязва тя. — Какъв беше този шум?
Поклащам глава и сядам на пейката.
— Да вървим — казвам.
7
Когато се връщам на бала, заварвам нещата много променени. Блясъкът от преди няколко часа е изчезнал. Сега празните плата са отместени встрани, виното в каните е пресушено. Малцината останали танцьори се отпускат тежко едни на други, глави почиват на рамене, клепачи се затварят. Излизам на белия мраморен балкон с гравирани колони. Зад балюстрадата, върху въображаемо платно, се простира венецианският пейзаж. От саксията с цъфнало портокалово дръвче до една пейка се носи сладък аромат. На пейката седят брат ми и жена му.
— Лаура — казва Лизандър и ми се усмихва лениво. Емилия спи, облегната на него, подпряла брадичката си с ръка. Къдриците й са разпуснати, панделките от косата й висят.
— Изглежда изтощена — отбелязвам.
— Роберто беше тук, търсеше те — информира ме брат ми и гали жена си по бузата. Емилия леко се размърдва в съня си и после пак застива. — Ти къде беше?
Свивам рамене и поглеждам към Венеция. Сутрешната мъгла се вие над каналите.
— Имах нужда от малко свеж въздух — казвам. — По това време улиците винаги са интересни.