— Бас държа, че е така — кимва Лизандър, — но не съм сигурен, че са подходящото място за млада дама без придружител.
— Ш-шт — прекъсвам го. — Навремето, когато като деца играехме на жмичка из моряшките квартали, изобщо не възразяваше.
Той се усмихва малко тъжно, знам, че също си мисли за Беатриче. Тя играеше ролята на изпадналата в беда благородна девица, а ние с Лизандър бяхме храбрите войници, които идваха да я спасят.
— Слушай — казва брат ми, прекъсвайки мислите ми, — Роберто трябваше да си тръгне. — Челото му е смръщено. — Стори ми се малко… не на себе си?
— Искаш да кажеш пиян?
— Ти го каза, Лаура, не аз.
Усмихвам се.
— Не е в стила на Роберто да търси себе си на дъното на чашата. Но с всичкото това вино наоколо не съм изненадана, че хората са замаяни.
— Той беше истински замаян — отвръща Лизандър. Поглежда към Емилия и я целува по главата. — Ела, скъпа. Време е да те приберем у дома.
Снаха ми тихо измърморва и се усмихва на някакъв скрит детайл от съня си.
— Хайде. — Лизандър плъзва едната си ръка около кръста й, другата — под краката й, и с едно-единствено движение я вдига. Сивата коприна на полите й шумоли по каменните плочи.
— Идваш ли с нас? — пита ме брат ми.
— Може би вместо това ще изненадам някого.
Лизандър поклаща глава в знак на престорено неодобрение.
— Не се притеснявай. Няма да кажа на татко, нито на Фаустина. — Той намества спящото тяло на Емилия в ръцете си. — Ще се видим сутринта.
Махам му, докато отнася жена си надолу по стълбището и приближава до една карета. Но не мога да пренебрегна тревожното настръхване на тялото си. Откакто познавам Роберто, никога не съм го виждала пиян.
Не е трудно да намеря карета, която да ме закара до дома на годеника ми — пред палацото се вие цяла върволица в очакване да отведе уморените гости до леглата им. Прошепвам адреса — един простичък пансион в занаятчийския квартал, който Роберто пази в тайна и където отсяда, въпреки че би могъл да живее сред лукса на бащиния си дворец. Когато спираме отвън, се измъквам от каретата и тя проскърцва. Подавам няколко монети на кочияша.
— Искате ли да ви изчакам? — пита ме той. — Мога да бъда много дискретен.
Увивам се още по-плътно в пелерината си.
— Не, благодаря. Това е всичко — отвръщам хладно, въпреки че едва ли бих могла да го обвинявам. Тайните срещи между неженени двойки вероятно му носят половината от печалбата през това време на нощта, Фаустина ще получи удар, ако разбере къде съм.
Завивам към дървената врата, която води към апартамента на Роберто, и веднага чувам жестоките ругатни, носещи се надолу по стълбището. Забелязвам, че вратата е леко открехната. Пристъпвам вътре.
— Роберто? — викам.
— Кой е? — чувам гласа на годеника си. Тонът му е уплашен и враждебен.
— Аз съм — отвръщам напрегнато.
— Не влизай! — провиква се той.
Обзема ме неконтролируем импулс. Хуквам нагоре по стълбите.
— Няма да позволя да ме оставят да стърча на улицата — изричам гневно. Роберто се спуска да застане на стълбищната площадка, забил непоклатимо стъпала в пода, но аз се стрелвам покрай него и се препъвам в почти пълната тъмнина.
Пред очите ми се мярка неочаквана гледка: тяло на жена. Поглеждам към годеника си. Лицето му е сгърчено от агонизираща болка.
Поглеждам отново към тялото на пода. Кожата на мъртвата носи бледосиния отпечатък на смъртта. Цвят, който познавам твърде добре — за пръв път го бях видяла върху лицето на положената ми в ковчег сестра. Но тази жена не лежи със скръстени на гърдите ръце, тялото й не е обвито в сатенен саван. Тъмните й крайници стърчат под странен ъгъл. Лицето й е притиснато към дъсчения под. От ъгълчето на устните й се стича струйка кръв, на корсета й е цъфнала голяма рана. Очите й гледат право към мен, разширени и обвиняващи.
В гърлото ми се надига писък и аз притискам длани към устата си, отмествайки поглед от мъртвата към Роберто.
В мрака забелязвам, че е стигнал сабя в юмрук. Острието виси надолу, а от него капе кръв. Годеникът ми прилича на касапин. Ризата му е широко отворена, по белия памучен плат са разцъфтели алени макове. Бричовете му са опръскани с кръв.
Намирам сили да проговоря, отстъпвайки обратно към вратата.
— Какво си направил? — прошепвам.
Роберто поклаща глава, отново и отново. Не спира. Лицето му е пребледняло, ръцете му треперят.